Ужас

Пътешествието от устието на реката на Бак до тази част на крайбрежието на Утюлик продължи осем дни. Чрез ловците на Хората на Ходещия Бог, които разбираха езика на жестовете, Крозиър предложи щедро възнаграждение на Путурак, ако старецът се съгласи да вземе него и семейството му със себе си и да им покаже пътя към лодката на каблуна с трите пръчки, издигащи се над покрива й, но старият кикиктаркюак не искаше да има нищо общо с обитавания от духове дом на каблуна. Макар предишната зима да не беше влизал вътре с младите мъже, той беше видял следите, оставени от пийфиксак — вредни духове, населяващи лошите места.

Утюлик беше инуитското име на западното крайбрежие на полуострова, познат на Крозиър като Аделаида. Каналите сред ледовете свършваха недалеч на запад от залива, водещ към устието на реката на Бак — стесняващият се там проток беше скован от паков лед, — затова се наложи да слязат на брега, да скрият каяците и умиака на Асияюк и да продължат пътя с тежкия тринайсетфутов каматик, теглен от шестте кучета. Използвайки своя метод за ориентиране, който Крозиър знаеше, че никога няма да овладее, Безмълвната ги поведе по пряк път през вътрешността на полуострова с дължина двайсет и пет мили, до онази част от западното крайбрежие, където Путурак беше видял кораба… и дори, призна си той, беше стоял на палубата му.

Асияюк не искаше да напуска удобната си лодка, когато настъпи моментът да поемат по суша. Ако Силна, една от най-почитаните небесни повелители на духовете на Хората на Ходещия Бог, не беше изказала със знаци настойчивата си молба да се присъедини към тях — а молбата от сиксам йеуа е заповед дори за най-сърдитите шамани, — Асияюк щеше да нареди на ловците си да го откарат вкъщи. В крайна сметка той се настани в каматика, увит в кожи, и дори от време на време помагаше, като хвърляше камъчета по кучетата и викаше „Хо! Хо! Хо!“ когато искаше да завият наляво, и „Ги! Ги! Ги!“, когато искаше да завият надясно. Крозиър се питаше не открива ли отново старият шаман отдавна забравеното удоволствие да се вози на шейна, теглена от кучешки впряг.

Сега беше късният следобед на осмия ден от пътешествието и те гледаха към КНВ „Ужас“. Дори Асияюк изглеждаше уплашен и потиснат.

Най-точното описание на местоположението на кораба, дадено от Путурак, беше, че домът с трите пръчки е замръзнал в ледовете край остров на около пет мили западно от някакъв нос и че оттам той и ловната му група трябвало да вървят около три мили на север по гладкия лед и да прекосят няколко острова, за да стигнат до кораба. Видели го от скалата на северния край на големия остров.

Путурак, разбира се, не беше използвал думи като „мили“ „кораб“ и дори „нос“. Всъщност старецът беше казал, че домът на каблуна с трите пръчки и стени като на умиак се намира на няколко часа вървене западно от тикеркат, което означава „два пръста“, както Истинските хора наричат двата тесни носа в този участък от крайбрежието на Утюлик, недалеч от северния край на големия остров, намиращ се там.

Крозиър и групата му от десет души — ловецът от юга Инупиюк остана с тях до самия край — се придвижиха по неравния лед на запад от „двата пръста“ и прекосиха двата малки острова, преди да стигнат до големия. На северния му край намериха скалата, издигаща се поне на сто фута над паковия лед.

На две или три мили оттам трите мачти на КНВ „Ужас“ се издигаха под лек ъгъл към ниско надвисналите облаци.

Крозиър съжали, че няма у себе си стария си далекоглед, но и без него с лекота разпозна мачтите на стария си кораб.

Путурак беше прав — в последната част от пътуването ледът се беше оказал много по-равен, отколкото крайбрежния и паковия лед между континента и островите. С погледа на опитен моряк Крозиър веднага разбра защо: на север и изток се простираше поредица от по-малки острови и създаваше нещо като естествена дига, която защитаваше този участък от морето с площ от петнайсет-двайсет морски мили от преобладаващите северозападни ветрове.

Крозиър нямаше никаква представа как „Ужас“ се е озовал тук, на почти двеста мили южно от мястото, където бе прекарал почти три години заедно с „Еребус“, скован от ледовете.

Нямаше да се наложи да се чуди още дълго.

Истинските хора, включително Хората на Ходещия Бог, които години наред живееха в сянката на живо чудовище, се приближиха към кораба с очевиден страх. Всичките разкази на Путурак за призраци и лоши духове им бяха оказали силно въздействие — дори на Асияюк, Науйя и останалите ловци, които не бяха присъствали на срещата със стареца. През цялото време, докато вървяха по леда, Асияюк мърмореше някакви заклинания, прогонващи духовете, и защитни молитви, които не вдъхваха у никого чувство за сигурност. Когато шаманът нервничи, знаеше Крозиър, всички останали нервничат.

Единственият човек, крачещ редом с Крозиър начело на процесията, беше Безмълвната, която носеше със себе си и двете деца.