Ужас

Докато Крозиър разстила кожите за под и за спане, Безмълвната бързо и ловко изсича ледени блокове от близкия торос и издига невисока стена край наветрената страна на палатката. Това донякъде ще ги защити от вятъра.

Влизайки в палатката, тя помага на Крозиър да разположи в преддверието светилника, който използват за готвене, и рамката от еленови рога и двамата започват да разтопяват сняг за питейна вода и да сушат горните си дрехи на рамката над огъня. Вятърът навява сняг над изоставената, празна шейна, от която не е останало почти нищо освен плъзгачите.

През първите три дни и двамата постят. Не ядат нищо и пият вода, за да успокоят куркането на стомасите си; всеки ден излизат за няколко часа от палатката, дори когато вали сняг, за да се раздвижат и да успокоят напрежението.

Крозиър редува хвърлянето на харпуна и двете копия към големия снежен блок; Безмълвната ги беше прибрала от убитите си роднини и още преди няколко месеца беше изработила по един тежък харпун с дълго въже и по едно леко копие за всеки.

Сега той хвърля харпуна с такава сила, че той се забива на десет инча в ледения блок.

Безмълвната се приближава, сваля качулката и се взира в него под преливащата се светлина на северното сияние.

Той поклаща глава и се опитва да се усмихне.

Не знае как да каже на езика на жестовете „Не постъпвате ли така с враговете си?“ Вместо това я прегръща несръчно, уверявайки я, че няма да си тръгне и не възнамерява в скоро време да използва харпуна срещу когото и да било.

* * *

Никога досега не е виждал северното сияние такова.

Цял ден и цяла нощ спускащите се от небето цветни завеси танцуват от хоризонт до хоризонт, а центърът на цялото това великолепие се намира точно над главите им. Нито веднъж през всичките години, прекарани в експедиции до Северния и Южния полюс, Крозиър не е виждал нещо, което дори слабо да наподобява тази експлозия от светлини. Слабата дневна светлина, която се появява за около час в средата на деня, почти не смекчава яркостта на небесния огън.

Оптическите фойерверки са придружавани от звуков съпровод.

Навсякъде около тях ледът стене, пука и трещи под страховития натиск, грохотът от експлозиите под леда започва като разпръснат артилерийски обстрел и бързо преминава в безспирна канонада.

Шумът и постоянното движение на паковия лед под тях още по-силно изнервят Крозиър, който и без това е измъчен от очакването. Сега той си ляга, без да се съблича — майната й на потта — и през времето за сън се буди и излиза по няколко пъти на леда, убеден, че леденото поле се начупва.

Но то винаги си е цяло, макар и в радиус от петдесет ярда около палатката да се отварят процепи, от които на всички страни се разбягват пукнатини — по-бързо, отколкото би могъл да тича човек по привидно стабилния лед. След това процепите се затварят и изчезват. Но взривовете продължават, както и буйните пламъци в небето.

В последната нощ в този си живот Крозиър спи на пресекулки — от глад му е толкова студено, че дори тялото на Безмълвната не може да го стопли — и му се присънва, че ескимоската пее.

Грохотът на леда се превръща в равномерно барабанене, което сякаш акомпанира на високия й, нежен и печален глас:

Айя, йя, йяпапе!
Айя, йя, йяпапе!
Айя-я, айя-йя-йя.
Ай, ай, йя…
Кажи ми, толкова ли е красив животът на земята?
Тук се изпълвам с радост
всеки път, щом зазори
и огромното слънце
по небето се плъзне.
Но там, където си ти,
лежа и треперя от страх
от личинки, гъмжащи насекоми
или морски твари без души,
които ключицата ми гризат
и очите ми дълбаят.
Ай, ай, йя…
Айя-я, айя-йя-йя…
Айя, йя, йяпапе!
Айя, йя, йяпапе!

Крозиър се пробужда разтреперан. Той вижда, че Безмълвната вече е будна и го гледа с тъмните си, немигащи очи, и в пристъп на безкраен ужас той осъзнава, че току-що е чул не нейния глас, който му пее песента на мъртвеца — всъщност песента на мъртвеца, който се обръща към своето предишно, живо „аз“, — а гласа на неродения си син.

Крозиър и жена му стават и се обличат в церемониална тишина. Навън, макар вече сигурно да е настъпило утрото, все още цари нощ, но нощ с хиляди ярки, преливащи се цветове, покриващи проблясващите звезди.

Пропукването на леда продължава да звучи като биене на барабан.

66.

Останал му е само един избор — да се подчини или да умре. Или и двете.

Момчето и мъжът, които е бил през всичките тези петдесет години, биха предпочели да умрат, вместо да се подчинят. Мъжът, който беше сега, би предпочел да умре, вместо да се подчини.

Но ако самата смърт означава да се подчиниш окончателно? Синкавият пламък в гърдите му нямаше да приеме нито едното, нито другото.