Ужас

Той е почти на петдесет и три години и сега искат от него да повярва в нещо толкова абсурдно, че самата мисъл за него би трябвало да предизвика смях. Карат го — ако разбира правилно говорещата връвчица и сънищата, а той смята, че най-после се е научил — да направи нещо толкова ужасно и болезнено, че ако самото преживяване не го убие, то със сигурност ще го лиши от разсъдък.

Той трябва да повярва, че това безумие, срещу което се надига цялата му същност, представлява правилният път. Той трябва да повярва, че сънищата му — обикновените сънища — и любовта му към тази жена ще го накарат да се откаже от здравия си разум, за да се превърне…

В какво?

Някой и нещо различно.

Докато тегли шейната редом с Безмълвната под небето, изпълнено с наситени цветове, той си напомня, че Франсис Роудън Мойра Крозиър не вярва в нищо.

Или по-точно, ако вярва в нещо, то това е „Левиатана“ на Хобс.

Животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък.

Това не може да бъде отречено от нито един рационален човек. Въпреки сънищата си, главоболието и странното новопоявило се желание да повярва Франсис Крозиър си остава един рационален човек.

Щом един мъж, облечен в смокинг, седящ в отопляваната си с печка на въглища библиотека в лондонската си къща, е в състояние да разбере, че животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък, то как може това да бъде отричано от мъж, който тегли шейна, натоварена със замразено месо и кожи, по безименен остров под свирепо небе към замръзналото море, на хиляди мили от каквото и да било цивилизовано отопление?

И към съдба, за която го е страх дори да си представи.

На петия ден от пътуването им по брега те стигат до края на острова и Безмълвната го повежда по леда на североизток. Тук се придвижват по-бавно — заради неизбежните тороси и постоянно движещи се ледени блокове — и трябва да влагат повече усилия. Движат се по-бавно и за да не повредят шейната. На малкия, използващ лой мангал топят сняг, за да получат вода за пиене, но не се спират, за да си набавят прясно месо, макар Безмълвната често да показва тюленови дупки за дишане в леда.

Слънцето вече се показва за по трийсет минути всеки ден. Крозиър не е сигурен във времето. Часовникът му беше изчезнал заедно с дрехите, след като Хики го бе прострелял и Безмълвната го беше спасила… незнайно как. Тя никога не му разказа.

„Тогава умрях за пръв път“ — мисли си той.

Сега го молят да умре отново — да умре, за да се превърне в нещо друго.

Но много ли хора получават такъв втори шанс? Колко капитани, които са видели смъртта или безследното изчезване на сто двайсет и пет от своите подчинени, биха пожелали да се възползват от него?

Бих могъл да изчезна.

Всяка вечер, когато се съблича, за да пропълзи под спалните завивки, Крозиър вижда множеството белези по ръката, гърдите, корема и крака си и може да почувства и да си представи колко ужасни са белезите от куршуми и сачми на гърба му. Те могат да му послужат за обяснение и оправдание на нежеланието му да говори за миналото.

Може да се добере до източното крайбрежие на Бутия, да ловува и да лови риба в пълните с живот затоплящи се води, да се крие от корабите на британския флот и останалите английски спасителни съдове и да чака някой американски китоловен кораб. Ако до появата му се наложи да чака две или три години, той може да издържи толкова време. Вече е уверен в това.

А после, вместо да се върне у дома в Англия — беше ли изобщо Англия негов дом? — той може да каже на американските си спасители, че няма спомен за онова, което му се е случило и за кораба, на който е служил — може да покаже ужасните си рани като доказателство, — и да замине с тях за Америка след края на ловния сезон. Там може да започне нов живот.

Колко мъже получават шанса да започнат нов живот в неговата възраст? Мнозина биха искали.

Би ли тръгнала Безмълвната с него? Ще може ли тя да понася любопитните погледи и смеха на моряците, и още по-любопитните погледи и шепот на „цивилизованите“ американци в някой град в Нова Англия или в Ню Йорк? Ще смени ли кожените си дрехи с басмени рокли и корсети с банели, знаейки, че винаги ще остане чужденка в чуждата страна?

Тя би го направила.

Крозиър го знае със сигурност, както знае всичко останало.

Тя ще го последва. И ще умре там, и то твърде скоро. От мъка, от това, че се чувства чужда в непознатия свят, и от злобните, дребнави, чужди и разюздани мисли, които ще се вливат в нея, както отровата в голднъровите консерви се вливаше във Фицджеймс — невидими, злобни, смъртоносни.

Той знае и това.

Но Крозиър може да отгледа сина си в Америка, да започне нов живот в тази почти цивилизована страна, да стане капитан на някой частен кораб. Той беше претърпял съкрушително поражение като капитан от кралския флот и Изследователската служба, като офицер и джентълмен — всъщност той никога не е бил джентълмен, — но в Америка никой никога нямаше да узнае за това.