Ужас

Той кимва на Безмълвната в тъмнината и двамата се отдалечават от селото, теглейки шейната на север покрай брега.

* * *

През дългите дни и нощи на пътуването — нощем те просто опъват навес от еленова кожа, закачена на еленовите рога в задната част на шейната, и спят под него, сгушени един в друг под завивките — Крозиър разполага с много време за размисли.

През последните няколко месеца, вероятно защото няма с кого да разтоваря — или поне да може да общува на глас, — той се беше научил да разговаря с различни части на ума и сърцето си така, сякаш те са различни души със собствено мнение. Една от тях, най-старата му, най-изморена душа, знае, че той се е провалил във всяко едно отношение. Хората му — мъжете, които му се довериха да ги поведе към спасението — бяха мъртви или загубени из ледовете. Разумът му се надяваше, че някои все пак са оцелели, но в сърцето, в душата на сърцето си той знае, че всички хора, изгубили се в земята на Туунбак, са вече мъртви и костите им са пръснати по някой безименен бряг или сред пустинно ледено поле. Той ги беше подвел всичките.

Би могъл поне да ги последва.

Крозиър все още не знае своето местоположение, макар с всеки изминал ден да подозира все по-силно, че са презимували на западния бряг на големия остров североизточно от Крал Уилям, почти на същата ширина като лагера „Ужас“ и самия кораб, макар и на разстояние от стотици мили западно от тях. Ако пожелаеше да се върне на „Ужас“, щеше да му се наложи да прекоси цялата северна част на остров Крал Уилям и да преодолее още двайсет и пет мили по леда до изоставения преди повече от десет месеца кораб.

Крозиър не иска да се връща на „Ужас“.

През последните месеци той беше научил достатъчно за изкуството на оцеляването, за да смята, че е в състояние да намери обратния път до лагер „Спасение“ или дори да се добере до реката на Бак при наличието на достатъчно време, като по пътя ловува и строи ледени къщи или палатки от кожи при появата на неизбежните бури. Може да тръгне след разпръсналите се през това лято хора, месеци след като ги е изоставил, и да намери някакви следи от тях, дори това да отнеме години.

Ако избере този път, Безмълвната ще го последва — той знае, че ще го направи, — дори това да означава смърт за нея и за всичко, заради което сега живее.

Но той няма да я моли да тръгне с него. Ако тръгне на юг след екипажа си, той ще тръгне сам, защото подозира, че въпреки всичките си познания и умения той ще загине по време на търсенето. Ако не умре на леда, сигурно ще получи някакво сериозно нараняване край реката, чието течение трябва да следва на юг. Ако не го убият реката, тежко нараняване или някаква болест, той сигурно ще се срещне с враждебно настроени ескимоси или още по-свирепи индианци още по на юг. Англичаните — особено старите арктически изследователи — са склонни да вярват, че ескимосите са примитивни, но приятелски настроени, добродушни и миролюбиви. Но Крозиър е виждал истината в сънищата си — те са човешки същества, непредсказуеми като всяка една човешка раса, и често грабват оръжията, извършват убийства, а в трудни времена прибягват дори до канибализъм.

Много по-кратък и безопасен маршрут от похода на юг, знае Крозиър, ще е да поеме на изток оттук през замръзналото море, преди паковият лед да започне да се напуква през лятото — ако изобщо се напука, — да ловува и залага капани по време на пътуването, да прекоси полуостров Бутия до източното му крайбрежие и да слезе на север до Фюри Бийч или някой от лагерите на предишните експедиции. Стигне ли до там, той може просто да чака появата на някой китоловен или спасителен кораб. В този случай шансовете да оцелее и да се спаси са отлични.

Но какво ако успее да се върне в цивилизацията… в Англия? Сам. Завинаги ще бъде запомнен като капитана, оставил хората си да умрат. Неизбежно ще го изправят пред военен съд. Каквато и присъда да бъде произнесена, позорът ще остане доживотно наказание за него.

Ала не това го възпира от похода на изток или юг.

Жената до него носи детето му.

От всичките му провали най-силно го измъчва мисълта, че се е провалил като мъж.

Той е почти на петдесет и три години и досега е обичал само веднъж — предлагайки брак на едно разглезено дете, на подлата девойка-жена, която му замая главата, а после го използва за свое удоволствие така, както моряците използват пристанищните проститутки. „Не — мисли си той, — както аз използвах пристанищните проститутки.“

Сега всяка сутрин и често през нощта той се буди до Безмълвната, след като е споделил сънищата й и знае, че тя е видяла неговите. Събужда се, стоплен от тялото й, и чувства реакцията на своето тяло на тази топлина. Всеки ден те излизат на студа и заедно се борят за живота си — използвайки нейните опит и знания, за да ловуват други души, да ядат други души, за да могат техните смъртни души да живеят малко по-дълго.

Тя носи нашето дете. Моето дете.

Но и това няма никакво значение за решението, което трябва да вземе през следващите няколко дни.