Ужас

Не, който и да е голям кораб все някога ще го отведе до места и пристанища, където може да го познаят. Ако някой английски морски офицер разпознае Крозиър, ще го обесят за дезертьорство. Но малък риболовен съд… който излиза в морето от някое малко пристанищно градче в Нова Англия, в което ще го чака американската му съпруга, с която отглеждат сина му след смъртта на Безмълвната.

Американска съпруга?

Крозиър поглежда към Безмълвната, която крачи до него в хамута, теглейки шейната. Алената, червена, пурпурна и бяла светлина на северното сияние оцветява кожената й качулка и рамене. Тя не го поглежда. Но той е сигурен, че знае за какво си мисли. Или ако все още не знае, ще разбере, когато по-късно през нощта се свият един до друг под завивките и започнат да сънуват.

Той не може да се прибере в Англия. Не може да отиде в Америка.

Но алтернативата…

Крозиър потреперва и придърпва качулката напред, за да може мечешката козина да запазва по-добре топлината от дъха и тялото му.

Франсис Крозиър не вярва в нищо. Животът е самотен, нещастен, противен, скотски и кратък. В него няма план, няма смисъл, няма скрити тайни, които да компенсират толкова очевидните нещастия и баналности. Нищо от онова, което бе научил през последните шест месеца, не го беше убедило в обратното.

Нали?

Те продължават да теглят заедно шейната все по-нататък по паковия лед.

* * *

На осмия ден се спират.

Мястото не се отличава по нищо от останалия паков лед, по който са пътували през изминалата седмица — може би ледът тук е малко по-равен, мъже би ледените блокове и тороси са малко по-големи, но в същността си си остава паков лед. Крозиър забелязва в далечината няколко малки полинии — петната тъмна вода изглеждат като дефект в белия лед — и тук-там ледът се е напукал, образувайки няколко къси, временни, водещи доникъде канали. Ако пролетта през тази година не се кани да настъпи два месеца по-рано от обичайното, то поне оставя такова впечатление. Но за годините, прекарани в Арктика, Крозиър неведнъж е виждал подобни мними пролетни размразявания и знае, че истинското топене на паковия лед ще започне едва в края на април или по-късно.

Междувременно двамата разполагат с участъци с открита вода и изобилие от дупки за дишане, навярно дори могат да убият морж или нарвал, ако се появи такава възможност, но Безмълвната няма намерение да ловува.

Двамата се измъкват от впряга и се оглеждат. Спрели са по време на краткия антракт на дневния полумрак, който сега минава за светла част от денонощието.

Безмълвната застава пред Крозиър, сваля ръкавиците му, а после сваля и своите. Вятърът е много студен и те не бива да остават без ръкавици за повече от минута, но през тази минута тя държи ръцете му в своите и го гледа в очите. После отмества погледа си на изток, след това на юг и отново го поглежда.

Въпросът е ясен.

Сърцето на Крозиър бие ускорено. Откакто се помни, той не е изпитвал такъв страх нито веднъж в живота си на възрастен човек — и със сигурност не го беше изпитвал в нощта, когато Хики го беше нападнал от засада.

— Да — казва той.

Безмълвната си слага ръкавиците и започва да разтоварва шейната.

Докато Крозиър й помага да подредят вещите на леда, а след това да разглобят самата шейна, той отново си задава въпроса как е намерила точно това място. Разбрал е, че макар понякога Безмълвната да се ориентира по звездите и луната, по-често тя просто оглежда внимателно пейзажа. Дори сред привидно пустите снежни полета тя внимателно брои торосите и снежните преспи, натрупани от вятъра, същевременно отбелязвайки посоката, в която се простират те. Също като Безмълвната, и Крозиър е започнал да измерва времето не в дни, а в периодите между спането — колко пъти са спирали, за да спят, независимо дали е било през деня или през нощта.

Тук, на леда, той е започнал да разбира по-добре от всякога — черпейки от познанията на Безмълвната — особеностите на хълмистия лед, стария зимен лед, новите тороси, дебелия паков лед и опасния нов лед. Сега вече може да намери намиращия се на много мили разстояние канал в ледовете просто по надвисналите над него по-тъмни облаци. Вече заобикаля опасните, но почти невидими пукнатини и проядения лед, почти без да си дава сметка, че го прави.

Но защо точно това място? Как е разбрала, че трябва да дойде точно тук, за да направят онова, което смятат да направят?

„Което аз смятам да направя“ — осъзнава той и сърцето му започва да бие още по-бързо.

Но не точно сега.

В бързо сгъстяващия се сумрак те свързват някои от летвите и отвесните пръчки на разглобената шейна, за да изградят грубата рамка на малка палатка. Ще останат тук само няколко дни — освен ако Крозиър не остане завинаги, — затова не се опитват да намерят пряспа, в която да построят снежна къща, нито се стараят да създават много удобства в палатката. Тя просто ще им служи като временно убежище.

Няколко кожи са използвани за външните стени на палатката, повечето са вкарани вътре.