Ужас

Тя докосва лицето му, изправя се, отдалечава се от него и се скрива в палатката, спускайки кожата на входа.

Той намира достатъчно сили, за да се изправи и да свали всичките си дрехи. Макар и гол, не чувства студ.

На около трийсет фута от мястото, където са пели песента си, се е отворил канал и сега той се отправя към него. Сърцето му продължава да бие ускорено.

Когато стига на шест фута от водата, той отново пада на колене, вдига лице към небето и затваря очи.

Чува как създанието се появява от водата на няколко фута от него, чува стърженето на ноктите по леда и шумното дишане, когато то се измъква от морето върху леда, чува скърцането на леда под тежестта му, но не навежда главата си и не отваря очи. Още е рано.

Разплисканата вода облива голите му колене, заплашвайки да ги прикове към леда. Той не помръдва.

Долавя миризмата на мокра козина, на мокро тяло, тежката воня на океанските дълбини, чувства как сянката на съществото пада върху него, но не отваря очи. Още е рано.

Едва когато кожата му настръхва и тръпки побиват цялото му тяло, усещайки близкото присъствие на грамадното същество, едва когато го обгръща хищническият му дъх, тогава той отваря очи.

Мокра козина, приличаща на мокра, прилепнала към тялото свещеническа одежда. Белези от изгаряне върху бялото. Зъби. Черни очи на три фута от неговите, които се взират дълбоко в него, очи на хищник, търсещи душата му… проверяващи има ли душа. Масивната триъгълна глава се спуска ниско и скрива пулсиращото небе.

Подчинявайки се само на човешкото същество, с което иска да бъде, и на човешкото същество, в което иска да се превърне — но не и на Туунбак, не и на вселената, която иска да угаси синия пламък в гърдите му, — той отново затваря очи, отмята глава още повече назад, отваря уста и подава езика си точно така, както го е учила баба Мойра, подготвяйки го за Светото причастие.

67. Талириктуг

68°30’ северна ширина, 99° западна дължина

28 май 1851 г.

През пролетта в годината, когато се роди второто им дете, момиче, те гостуваха на семейството на Силна, принадлежащо към Народа на Ходещия Бог, предвождан от стария шаман Асияюк, когато преминаващ ловец на име Инупиюк донесе новината, че племето на Истинските хора далеч на юг е получило айтусерк, дарове, от дърво, метал и други ценни предмети от мъртвите каблуна — белите мъже.

Талириктуг се обърна на езика на жестовете към Асияюк, който преведе въпросите на Инупиюк. Възможно бе съкровището да представлява ножове, вилици и други предмети от лодките на „Ужас“ и „Еребус“.

Асияюк прошепна на Талириктуг и Силна, че Инупиюк е кавак — буквално „човек от юг“, но освен това дума на езика инуктитут, която означава глупост. Талириктуг кимна с разбиране, но продължи да задава въпроси на езика на жестовете, които раздразненият шаман превеждаше на глупаво ухиления ловец. Отчасти, знаеше Талириктуг, Инупиюк се чувстваше неуютно, защото през целия си живот беше живял на юг и никога досега не беше виждал сиксам йеуа, небесните повелители на духовете, и не беше съвсем сигурен дали Талириктуг и Силна са човешки същества или не са.

Изглежда, предметите бяха истински. Талириктуг и съпругата му се върнаха в иглуто за гости, където тя нахрани бебето, а той потъна в размисли. Когато вдигна поглед, тя се обърна към него с помощта на говорещата връвчица.

„Трябва да тръгнем на юг — каза връвчицата, танцуваща между пръстите й. — Ако желаеш.“

Той кимна.

В края на краищата Инупиюк се съгласи да ги отведе до селото, намиращо се на югоизток, и Асияюк реши да тръгне с тях — което беше доста необичайно, тъй като напоследък старият шаман рядко пътуваше. Асияюк взе със себе си най-добрата си жена, Чайка — младата Науйя с амуук, големите гърди, — която също имаше белези от смъртоносната среща на племето с каблуна три години по-рано. Тя и шаманът бяха единствените оцелели при клането, но момичето не показваше никаква омраза към Талириктуг. Тя искаше да разбере каква е съдбата на последните каблуна, които, както знаеха всички, се бяха отправили на юг по леда преди три лета.

Шестима ловци от племето на Хората на Ходещия Бог също изявиха желание да тръгнат с тях — най-вече от любопитство и за да половуват по пътя, защото ледът в протока беше започнал да се напуква много рано тази пролет, — затова в края на краищата те се отправиха на път с няколко лодки, тъй като по крайбрежието вече бяха започнали да се отварят канали.