Ужас

Стомашните болки на Магнъс вече бяха станали толкова силни, че той не само се возеше в пинаса заедно с Хики през деня, но и понякога не можеше да спи нощем. Хики не помнеше приятелят му да е бил измъчван от безсъние досега.

Причината, разбира се, бяха двете малки рани от куршуми и Хики принуждаваше Гудсър всеки ден да ги обработва. Лекарят настояваше, че раните са повърхностни и в тях не се развиват никакви възпалителни процеси. Той показа на Хики и на простодушно надничащия Магнъс — който беше запретнал нагоре ризата си и с тревога се взираше в собствения си корем — как плътта в областта на корема е розова и здрава.

— Тогава откъде идва болката? — попита настоятелно Хики.

— Същото е като при всяка контузия — особено при мускулна контузия — отвърна лекарят. — Може да продължи да го боли седмици наред. Но не е нищо сериозно и със сигурност не застрашава живота му.

— Можеш ли да махнеш топките? — попита Хики.

— Корнилиъс — нададе вой Магнъс, — не искам да ми махат топките!

— Имам предвид куршумите, скъпи — каза Хики, потупвайки великата по гигантската ръка. — Малките топчета, които са в коремчето ти.

— Може би — отвърна Гудсър. — Но по-добре да не се опитвам. Поне докато сме в движение. Операцията изисква разрязване на мускул, който до голяма степен вече е зараснал. Може да се наложи господин Менсън да лежи няколко дни, за да се възстанови… освен това винаги съществува сериозният риск от сепсис. Ако решим да извадим куршумите, на мен ще ми е много по-удобно да го направя в лагера „Ужас“ или когато се върнем на кораба. За да може след операцията пациентът ми да прекара в леглото няколко дни или по-дълго време.

— Не искам да ме боли коремчето — изръмжа Магнъс.

— Разбира се, че няма да искаш — каза Хики, поглаждайки приятеля си по огромните гръден кош и рамене. — Дай му малко морфин, Гудсър.

Лекарят кимна и сипа малко обезболяващо в една лъжица.

Магнъс винаги с удоволствие приемаше лъжичките с морфин, а после цял час седеше на носа на пинаса с блажена усмивка, преди да потъне в сън.

Така че в петък, 8 септември, всичко в света на крал Хики беше наред. Единайсетте му впрегатни животни — Морфин, Орън, Браун, Дън, Гибсън, Смит, Джери, Уърк, Стийли и Стрикланд — се намираха в добро здраве и всеки ден усърдно теглеха шейната. Магнъс беше щастлив през по-голямата част от времето — харесваше му да се вози на носа на лодката като офицер и да оглежда местността, през която преминаваха — и в шишенцата имаше достатъчно морфин и лауданум, за да издържат до пристигането в лагера или на самия кораб.

Гудсър беше жив и куцукаше редом с шейната и се грижеше за краля и неговата съпруга. Времето беше хубаво, макар да ставаше по-студено, и не се забелязваше никакъв признак за присъствието на съществото, което ги беше преследвало в предишните месеци.

Въпреки че не се ограничаваха в храната — оставаха им достатъчно запаси от Ейлмър и Томпсън за още няколко дни задушено, — бяха установили, че човешката мазнина гори също толкова добре, колкото и китовата мас, макар пламъкът й да не е толкова силен и да изгаря бързо, и Хики планираше да теглят жребий, ако се наложеше да принесат в жертва още някой, преди да стигнат до лагера „Ужас“.

Разбира се, те можеха просто да намалят порциона, но Корнилиъс Хики знаеше, че процедурата по изтеглянето на късата сламка ще всели ужас в сърцата на единайсетте и без това безропотни впрегатни животни и още веднъж ще покаже кой е кралят в тази експедиция. Хики винаги беше спял леко, а сега вече даже спеше с едно отворено око, без да изпуска пистолета от ръка, но последното публично жертвоприношение — след което Магнъс сигурно щеше да наложи четвъртото публично наказание на Гудсър за неподчинение — щеше да сломи последните скрити желания за съпротива, които може би бяха останали във вероломните сърца на впрегатните животни.

Междувременно петъкът беше прекрасен, температурата на въздуха се задържа между двайсет и трийсет градуса78, а синьото небе ставаше все по-синьо на север, накъдето се бяха отправили. Тежката лодка се издигаше над шейната, а дървените плъзгачи стържеха и съскаха върху леда и чакъла. Наскоро изпилият лекарството си Магнъс се усмихваше, обхванал корема си с двете си ръце, и тихичко си тананикаше нещо.

Всички знаеха, че до лагера „Ужас“ и гроба на Джон Ървинг край Виктъри Пойнт оставаха по-малко от трийсет мили и по-малко от петнайсет до гроба на лейтенант Левеконт на брега. Сега, когато хората бяха възстановили силите си, те преодоляваха между две и три мили всеки ден и сигурно щяха да изминават още повече, ако порционът им отново се подобреше.

За тази цел Хики току-що бе откъснал празен лист от една от многобройните Библии, които Магнъс беше настоял да съберат и натоварят в пинаса при напускането на лагера „Спасение“ — нищо, че кроткият идиот не можеше да чете, — и сега накъсваше листа на единайсет равни парчета.