В Мека

Въпреки това не можех да кажа, че сега, когато ми бе позволено да чуя пулса на това сърце, ме изпълваше чувство на възвисяване. Бил съм в най-видните градове на Ориента. Стоял съм на купена на Джебел ес Садехийе край Дамаск и съм плъзгал опиянен поглед по лежащия в краката ми земен рай, от чиято среда прочутата Омаяд джами издига минарета в небесата. Съзерцавал съм от главозамайващо високата кула на галата разположения отсреща Истанбул, който бива наричан още Даир и Са’адет53 и със своите градини, джамии и кули се издига амфитеатрално от морето като някоя приказка от „Хиляда и една нощ“. Седял съм на Джебел Мокаттам и съм се потапял в гледката на феерично красивото в светлината на залязващото слънце Кайро, обгърнат от магията на неговото бляскаво минало. И съм гледал със смесица на възхита и съжаление от понтонния мост, прехвърлящ Тигър, към Багдад, Града на спасението, някогашната резиденция на Харун ал Рашид, който лежеше пред мен с цялото си великолепие и разкош, но и с всички не за пренебрегване следи на упадъка. Ала никога не съм имал сегашното чувство, чувство, което почти бих охарактеризирал с израза „тръпки ме побиваха“. Дълбоко лежащата между голите, безплодни възвишения Меканска долина пораждаше у мен асоциация за зейнал гроб, а самият Свещен град ми приличаше на изсушен от жаравата на слънцето труп. Тази представа още повече се подсилваше от Кааба, която със своето черно копринено покривало досущ наподобяваше заметнат с черен покров и положен в този гроб исполински саркофаг. И странно! Когато в мен се появи представата за гроб, се сетих за словото на Спасителя: „… приличате на гробища варосани, които изотвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с кости от мъртви и с всякаква нечистота“.54

И не можех да не си помисля, че по време на моите многобройни пътешествия из Ориента и сред едно строго спазващо вярата население съм видял и преживял много повече зло отколкото добро, и от точно от такива, на които думите на Корана бяха постоянно в устата. Къде се криеше вината? На какво се дължеше, че този град, претендиращ да е средище на мохамеданския живот и ислямската култура, изглеждаше като труп? Липсваше живителната сила, водата. Мохамеданите по начало са лоши инженери. Те не умеят да впрягат природните сили в услуга на по-висша цел. Късметът е спирачката, задържала ги столетия назад в културата. „Ма ша Аллах кан ва ма лам яша да йекун“ (Каквото Аллах поиска — става, а каквото не иска — не става), това е постоянната им поговорка, с която се примиряват с привидно неизбежното, и дават вид, че са доволни. Периодично повтарящото се наводнение доставя достатъчно вода, за да се превърне цялата Меканска долина в цветущ оазис. Но през всичките столетия на никой халиф и на никой велик шериф не е дошло на ума с построяването на язове и водохранилища да задържи небесната благословия и да я превърне в звонко злато. Кога ще дойде опитният строителен инженер, владеещ това изкуство, и кога ще се появи големият новатор, способен да доведе в жадния ров и гаснещата пустота на исляма живата вода, благата, благословена сила на… любовта?

Видът на изнемогващия в палещия слънчев зной град буквално предизвикваше болка в мен и аз насочих своето внимание към целта, която ме бе довела тук. Взех далекогледа в ръка и го фокусирах към къщата на Гхани. От моя наблюдателен пункт бе видима само дворната й страна, която обаче не показваше нищо забележително освен една гола повърхнина, прекъсната само тук-таме от зарешетени прозорци, с излаз към градината. Претърсих с далекогледа последната. Правилно, там се намираше „павилионът на молитвата“, една симпатична, построена в мавърски стил къщичка. Наби ми се на очи, че притежава само слепи прозорци. Необходимата светлина следователно трябваше да пада отнякъде другаде, вероятно отгоре, където един малък и красив купол стилно увенчаваше къщичката. Защо Гхани не е наредил при построяването й да я снабдят с истински прозорци? Искал е да остане ненаблюдаван, когато се намира във вътрешността? За друга причина не можах да се сетя и взех решение възможно по-скоро да направя една визита на къщичката. Нямаше да е особено трудно да стигна до нея. Дуварът представляваше най-малкото препятствие, а павилионът се намираше по средата на просторната градина, значи на доста голямо разстояние от къщата. Ако ми се удадеше да издебна момент, в който Гхани е отдалечен за по-дълго от жилището си, щях да бъда кажи-речи подсигурен срещу откриване. Та нали знаех от мюнеджията, че на останалите обитатели е строго забранено да влизат в градинската къщичка.