В Мека

Мюнеджията също се бореше със себе си. В деня на нашето пристигане му бях купил един сини наддара55, защото намирах оздравяването на очите му за достатъчно напреднало, за да заменя предпазния дневен компрес с очила. Когато на осмия ден след това ме увери, плачейки от радост, че съвсем ясно можел да различи чертите на лицето ми, аз също не бях в състояние да изразя радостта си. Тази моя радост естествено споделиха и хаддедихните и ми костваше усилие да ги възпра да не пренесат ликуването си на улицата и да го разтръбят там по всички кьошета. Още по-голяма, разбира се, беше благодарността на стария към мен и все пак в отношението му към мен беше настъпила съществена промяна. Имах усещането, че моето присъствие всеки път предизвиква леко смущение в него, да, сякаш моите думи и благият им тон понякога дори му причиняваха вътрешна мъка, така че отдалечаването ми му носеше облекчение. На мен, наистина, и през ум не ми минаваше да се обяснявам с него на какво се дължи тази промяна. Знаех, че води тежка вътрешна борба. Отреченото, изоставено християнство се връщаше и чукаше бурно на неговото сърце. Езичето на везните, на които претегляше стойностите на исляма и християнството, клонеше решително в полза на християнството. Но тогава излизах на преден план аз, мнимият правоверен мюсюлманин, и заедно с благодарността, която мислеше, че ми дължи, дърпах езичето на везните на противоположната страна. Можех да съкратя борбата му, наистина, като просто откриех, че съм християнин, но смятах за по-добре този благороден дух да реши самостоятелно, без всякакво лично влияние, своя проблем. Ето защо ни най-малко не ме наскърби, когато забелязах, че от ден на ден мюнеджията все повече се приобщава към своя съквартирант баш насир. В него именно той намираше една сродна душа в търсенето на истината. Мен това напълно ме устройваше, само внуших на персиеца в никой случай да не споменава истинското ми вероизповедание.

Третият в съюза беше Ханнех. Тя се трудеше за мюнеджията с майчина загриженост и буквално стана необходимост за него, както Халеф и аз усмихнато забелязахме. И тъй, външно се създаваха всички условия, подходящи да направят по-приятни дните на неговото оздравяване в наложената самота, и само едно остро око можеше да забележи, че в гърдите на русина клокочи вулкан и че между него и мен стоеше една невидима, неизразена, но все по-ясно усещаща се въпросителна.

Дните минаваха като в полет. Не липсваше и разнообразие и аз почти бях забравил Гхани и застрашаващата ни от негова страна опасност, толкова повече че двамата бдящи там хаддедихни нямаше какво да осведомят.

Но на утрото на шестнайсетия ден от пребиваването ни тук бях събуден от сън. Единият от хаддедихните, които бях изпратил да дебнат Гхани, стоеше пред мен.

— Сихди, Абадилах, когото трябваше да наблюдаваме, току-що замина с кон.

— Накъде?

— Не знаем, но създаваше впечатление, сякаш се е стегнал за по-дълга езда.

Веднага се отправих към отсрещното помещение, където спеше Халеф със сина си. Събудих ги и им съобщих намерението си да направя едно посещение на къщата на Гхани. Кара Бен Халеф остана смълчан, но толкова по-оживено жестикулираше неговият баща.

— Хамдулиллах! Най-после, най-после отново приключение! Казвам ти, сихди, отдавна вече не издържам. Десетте хиляди рака’ат изкривиха и вкочаниха гърба ми, а стоте хиляди такбир и тахлил56 са виновни, дето почти се отучих да говоря. Не се хили, сихди! Наистина си е така. Откъде ще знаеш ти как се чувствам? Ти твоята уйдурма много лесно си я уреди, ама аз още усещам в крайниците си всяка отделна рак’а. Къде повече мога да изтрая на гърба на някой кон или на клатушкащия вървеж на една джеиммел. Аллах бий ’риф. (Аллах знае.)

След като уведомихме още Ханнех и персиеца, излязохме в свежото утро. През нощта беше валяло и въздухът имаше балсамна хладина. Скоро стигнахме до къщата на Абадилах. Свърнахме наляво и се запромъквахме между зеленчуковите градини към заграждащия градината зид. Намерението ни беше благоприятствано от обстоятелството, че в този равен утринен час надлъж и шир не се мяркаше жива душа. Няколко захвата и едно мятане ни отведоха благополучно отвъд, а после се запромъквахме към градинската къщичка под закрилата на доста гъсто растящите дървета. Кара Бен Халеф трябваше да се скрие зад едно стебло в близост до павилиона и да се грижи да не бъдем изненадани откъм къщата. Страната, от която бяхме дошли, не беше необходимо да надзирава.

Сега аз и Халеф можехме да се заемем с претърсването на павилиона. Вратата не се намираше наравно със земята, до нея се стигаше по няколко каменни стъпала. Както предполагах, беше заключена, но аз се бях подготвил за този случай. С помощта на парче дебела тел и ножа скоро отворих простата ключалка. Натиснах дръжката и в следващия миг се намерих във вътрешността, следван плътно от Халеф.