В Мека

Това бе подканата за кариер. Животните се подчиниха, и то с такова спокойствие и лекота, сякаш този вид ход за тях не означаваше ни най-малко напрежение. Въпреки че в началото пътят никак не бе равен, те преодоляваха всяко препятствие като на игра и когато достигнахме равната пустиня и префучахме край мястото, където навремето бях свалил Бащата на сабята, не беше минал повече от половин час, макар тогава за същия път с отличната камила на Абу Сейф да ми бе необходим три четвърти час. Досега Халеф беше принуден заради неравностите да язди зад мен, но сега пътят му позволи да дойде до страната ми и аз му разказах историята на мюнеджията и низостната мрежа от измами, с които Абадилах беше оплел доверчивия човек. Халеф беше възмутен. Докато разказвах, той на няколко пъти ме прекъсна с възклици на удивление, а речитативите „Валлах, биллах, таллах!“ не свършиха до края на разказа ми. Но когато приключих, противно на обичайния си маниер, остана смълчан. Но това мълчание беше по-красноречиво, отколкото ако с шумна изява на погнуса бе дал воля на яда си. Добре че Гхани не беше тук! Иначе щеше да бъде стрит от „мелницата на неговия гняв“.

По време на моя разказ бяхме накарали животните да преминат в по-бавен ход, за да не ги пренапрягаме, но сега отново ги смушкахме. Слънцето се изкачваше по-високо и по-високо, а дневната жега ставаше все по-осезаема. Въпреки това ние продължавахме да яздим без почивка, защото исках да бъдем на мястото, преди пладнешкият зной да е превърнал ездата в мъчение. Бяхме вече три часа на път и аз усърдно използвах далекогледа, за да открия Гхани. По мои сметки той не можеше вече да е далеч пред нас, при предпоставката че бе останал по правата линия и не бе превърнал ездата си в бясно препускане. От последното впрочем не се опасявах, защото не виждах причина за употребата на прекомерна бързина.

Най-сетне усърдието, с което се оглеждах, беше възнаградено. Далеч пред мен видях една движеща се точка, а когато приближихме, се установи, че е единичен ездач. С равномерен ход той се стремеше към една линия, която можеше да се различи на хоризонта право напред. Това бяха скалните отломъци, ограничаващи от тази страна пустинята, над които трябваше да се търси пещерата Атафрах. Без дума да кажа, се отклоних наляво от досегашната посока и Халеф ме последва, без да покаже учудване. Той ме познаваше и можеше да си обясни повелението ми, макар да не му бях казал причината. Трябваше да отчетем, че местността, от която се очакваше Гхани, е наблюдавана от скалистия ва’р и поради това да се стремим да се приближим до мястото на срещата с една обиколка от юг и запад. За да достигнем възможно по-рано от Гхани пещерата, подкарахме животните в кариер и след четвърт час стигнахме мястото, където откритата пустиня преминаваше във ва’р. То се намираше толкова далеч на юг от точката, към която се стремеше Гхани, че оттам с невъоръжено око със сигурност не можехме да бъдем забелязани. Вкарахме конете между процепените скали и поехме в посоката, в която знаех пещерата Атафрах. Вярно, от онова време бяха изтекли повече от двайсет години, а и престоят ми бе твърде кратък, но аз се доверявах на почти безпогрешното чувство за ориентация на уестмана, че ще намери мястото без особени усилия.

Когато сметнах, че доста сме приближили пещерата, оставихме конете в един скален процеп. Всъщност би трябвало да оставя Халеф на стража, но милият дребосък ме помоли толкова настойчиво да го взема, че не можах да му откажа. Безшумно продължихме да се промъкваме пеша. Аз насочвах крачките си така, че по мои пресмятания трябваше да стигнем пещерата от запад, защото приемах, че на тази посока няма да бъде отделяно внимание. Напредвахме все повече и аз се надявах всеки миг да се натъкна на сигурни белези, че се намираме в близост до пещерата, но нищо подобно не се случваше. Вече смятах, че съм объркал посоката, и спрях да се уверя, когато странично зад нас се разнесе от известно разстояние висок вик. Прозвуча като въпрос. Чух и отговора, който бе даден от още по-голямо разстояние, но не можах да разбера нито дума. Бързо и с крайна предпазливост се запромъквахме в посока на звука. Скалният процеп, представляващ входа на пещерата, беше, както знаех от по-рано, обграден от огромни каменни блокове, така че промъкването не ни създаваше затруднения. С всяка крачка теренът ми ставаше все по-познат и на края съгледах, предпазливо надзъртайки иззад един скален ръб, входа на пещерата и двама бедуини. Те седяха на земята и очаквателно гледаха към трети, който тъкмо се зададе от посоката, откъдето се очакваше Гхани. Коне не видях. Навярно бяха подслонени в пещерата, в чиято задна част, както ми беше известно отпреди, имаше малък воден басейн — голяма рядкост в тази бедна на води околност.

Когато третият приближи на няколко крачки, по-знатният от двамата попита:

— Ха ху Абадилах? (Абадилах ли е?)

— Айва, ха ху. (Да, той е.)

Беше много далеч още, наистина, но аз го познах по червената бард’а65, която светлееше на слънцето.