В Мека

— Тогава иди и имай грижата да не ни обезпокои някой неканен!

— Кой ще ни обезпокои в тая усамотена местност, о, шейх?

— Не питай, а се подчинявай! — отвърна сухо заговореният с титлата „шейх“. — Знаеш, че се касае за толкова опасна работа, че човек не може да бъде достатъчно предпазлив.

Скастреният се отдалечи, без дума да произнесе за отговор, за щастие не към нашата страна, а към срещуположната — навярно защото можеше да се опасява от нежелано безпокойство само от откритата пустиня. Очаквах, че другите двама ще подхванат разговор, от който да мога да заключа за целта на присъствието им тук, но надеждата ми не се оправда. Двамата гледаха мълчаливо пред себе си.

Трябва да бяха минали може би десет минути, когато от отсрещната страна прозвучаха удари от копита — очакваният пристигаше. След няколко мига ездачът се появи иззад един скален издатък. Да, това беше той, Абадилах ел Варака. От мършавата му фигура не можеше нищо да се види, защото бе обгърната от широк, образуващ много дипли, бурнус, който не позволяваше да се извади заключение за положението и ранга на притежателя. Но конят под него беше от най-благородна раса, а пурпурночервеното, богато извезано със златна сърма червено покривало, което висеше под седлото и покриваше гърба и хълбоците на животното, трябва да струваше „много кесии“. Учуди ме, че беше намерил пътя през тоя скален лабиринт, без да слиза от коня. Очевидно не за пръв път беше тук. Докато биваха разменяни обичайните приветствени думи, придружителят на шейха помогна на ездача да слезе от коня и поведе животното към пещерата. Значи правилно бях предположил: конете бяха подслонени в пещерата.

Сега се питаше къде ще се проведе разговорът. Ако в пещерата, за нас щеше да е трудно, ако не и невъзможно да го подслушаме. Но бях освободен от тази грижа, защото шейхът отправи към новопристигналия въпроса:

— Тук ли искаш да останем, или да отидем в пещерата?

— Околността сигурна ли е, не можем ли да бъдем изненадани?

— Наоколо няма никой, а и Али стои на стража при края на ва’ра. Значи сме напълно сигурни.

— В такъв случай предпочитам да останем тук. По-удобно е отколкото вътре, където ще трябва да запалим огън, за да можем да виждаме.

Това беше, което исках да зная. И докато тримата, защото придружителят на шейха тъкмо се върна от пещерата, се нагласяха удобно, ние се запромъквахме още по-наблизо. Недалеч от мястото, където седяха тримата, имаше два скални блока. Те се намираха близо един до друг и образуваха една стесняваща се напред пролука. Пропълзяхме в нея и се озовахме в задоволителна сигурност. Отпред пролуката беше толкова тясна, че ние можехме добре да надзъртаме навън, но не и другите да поглеждат вътре. И дори на някого да хрумнеше да претърси мястото, щяхме навреме да разберем и да се скрием зад някой от многобройните, разпръснати наоколо скални отломъци.

Тъкмо се бяхме настанили възможно най-удобно в тесния процеп и Гхани започна разговора. Първото, което чухме, беше един упрек:

— Защо не дойде на обичайното ни място да направим последните споразумения, а ме накара да яздя чак дотук?

— Защото не сметнах за умно да обсъждаме плана за залавянето на един лъв в бърлогата му.

— Но ако лъвът е станал болен и слаб? Откога се страхува Ахмед Гхалиб, шейхът на храбрите араби себид?

Я гледай! Ахмед Гхалиб! Вече бях чувал за него. При управлението на предишния вали66, Осман паша, като съюзник на могъщия шейх на бени харб, Бен Азим, той дълго време беше правил несигурни керванските пътища от Мека за Джидда, докато енергичният паша не сложи край на престъпния им занаят. Оттогава нищо повече не се чу за двамата и керванските пътища се радваха на доста голяма сигурност, докато в последно време не бяха извършени няколко дръзки разбойнически нападения, чийто автор така и не можа да бъде установен. Настоящият вали, Шавет паша, прие задачата си с леко сърце. „Живей и дай възможност и на другите да живеят“, бе явно неговото основно правило. Той не притежаваше честолюбието като своя предшественик да играе значителна роля редом с великия шериф; можеше и така да задоволява своята алчност. При тези обстоятелства не можеше да се очаква, че ще се кахъри за сигурността на керванските пътища. И аз не смятах за изключено шейхът на себид-арабите тайно да извлича полза от това и да има пръст в споменатите разбойнически нападения. Същевременно ми се натрапи мисълта, че донякъде Гхани играе ролята на „фитилджия“. Като управник на цял градски квартал той добиваше достатъчно представа за състоятелността на подслоняваните при него поклонници, за да може да обърне внимание на своя съюзник шейха върху някой добър улов. Плячката биваше поделяна и Абадилах се превръщаше в богат мъж, в гхани.

Тези мисли минаха със светкавична бързина през главата ми при последните думи на Гхани. Но кой беше лъвът, който трябваше да бъде заловен и който беше станал слаб и болен? За нас тези думи естествено не можеха да се отнасят. Веднага получих отговор на тоя въпрос, защото шейхът отвърна: