В Мека

— Не хули любовта! Веднъж вече ти казах в пустинята, че присмехът ти много скоро ще секне и ще се обърне на противното. Ти тогава не повярва на думите ми. Но колко бързо, колко страшно бързо се сбъднаха те! Днес те предупреждавам за втори, може би за последен път. Не прогонвай любовта от сърцето си! Прогонена, тя би могла да си смени името и да се прояви пред теб като Божие наказание… През целия си живот ти си считал само две неща, достойни за любов — твоя син и парите, богатството. И не само си ги обичал, а направо си ги обожавал. За всичко друго си имал не сърце, а само презрение и омраза. Тогава дойде Божието наказание. Единият езически храм беше разрушен, твоят син, твоят кумир ти беше отнет. Нека смъртта на сина ти ти послужи за предупреждение! И не предизвиквай Божието наказание! Защото, когато рухне вторият езически храм, който си изградил на златото, на мамона — а той скоро ще се срине, можеш да бъдеш уверен в това, — ще те погребе внезапно и безмилостно под своите развалини.

Ако някой ме запиташе защо употребих точно тези думи, нямаше да мога да му дам отговор. Имах усещането, сякаш ми бяха сложени на езика. Не аз ги изговорих, а те сами излязоха от мен. В момента не подозирах, че заключителната част на думите ми, речени повече образно, съдържат едно предсказание, което буквално щеше да се изпълни.

Ако наистина се бях надявал, че приказките ми ще окажат някакво въздействие върху Гхани, веднага щях да се убедя в противното. Абадилах избухна в подигравателен смях и отвърна:

— Йил’ан дакнак! (Проклета да е брадата ти!) Хубаво приказваш, почти като някой хатиб98. Жалко само, че думите ти са изгубени за мен. Напротив, сега още повече ми се повдига от твоята любов. Аллах да ме предпази от жалката картина, която представлява твоята любов! Та така значи, когато твоята несравнима любов не стига до победа, си показва опаката страна и се превръща в Божие наказание. Ами защо веднага не я наречеш с истинското й име? Една любов, която наказва, вече не е любов, а омраза, нищо друго. Махай се с твоята любов! Аз хваля само моята омраза. Тя още от самото начало си показа зъбите. И всеки знае какво да мисли за нея. А твоята привидна любов е…

Невъзможно ми е да възпроизведа последвалото светотатство. Като свърши, Гхани ме погледна предизвикателно, сякаш чакаше моя отговор. Понеже такъв не последва, той се изплю по недвусмислен начин, махна презрително с ръка и след един повече подигравателен отколкото почтителен поклон пред великия шериф закрачи към изхода с горда стойка и високо вдигната глава. Стоящите там хаддедихни охотно му направиха път.

Гледах със смесени чувства след него. Въпреки всичко ми беше жал за него. Колко можеше да постигне този високообразован мъж, ако се беше научил да обуздава своите страсти! Колко снизходителен бях към него в пустинята, за да го накарам да се вглъби в себе си и да започне нов живот, твърде снизходителен! Всичко напразно! Безполезно хвърлен труд! Трябваше да го причисля към изгубените души. Или все пак можеше да бъде спасен? Не знаех как, наистина, но може би… може би…

По време на последната сцена меканците се бяха държали доста спокойно. Повечето от тях вероятно бяха считали Гхани за светец и въздействието от сринатия преди малко олтар, който му бяха съградили, трябва да е било съкрушително. Това можеше да ми е само приятно. Колкото по-големи бяха унижението и яростта, изпълващи ги заради Гхани, толкова по-лесно щяха да се примирят после с мисълта, че един християнин се е осмелил да пристъпи в най-свещения град на исляма. Ако това примирително настроение напоследък бе заемало все повече и повече място, то сигурно се увеличи още повече от думите, с които великият шериф закри сега махкаме: