В Мека

Взех от Кара книжата и ги дадох на руснака. Той протегна колебливо ръка, сякаш се страхуваше от разкритията през следващите минути. Погледът му падна най-напред върху разписката от банката в Техеран.

— Машаллах! Банковата разписка, която ми беше открадната заедно с парите! Откъде я имаш, ефенди? А тук… та това… това е… това е моето състояние, цялото ми състояние до последния туман!

Всемогъщи Боже! Да го вярвам ли, наистина ли мога да го вярвам?

Вълнението го удари по такъв начин в крайниците, че трябваше да седне. С разтреперани ръце вземаше една след друга банкнотите и ги слагаше пред себе си на пода. Накрая стигна до изрезките от вестниците.

— Ефенди, какво е това? И тези изрезки ли са свързани с мен? Аз никога не съм ги виждал.

— Не се и съмнявам — отвърнах ухилено. — Гхани добре се е пазил да ти ги покаже. Всички те съдържат репортаж за тайнственото ти изчезване от Техеран и покана на шах-ин-шаха до теб да се върнеш. И същевременно са неопровержимо доказателство, че Абадилах те е примамил в мрежата си с безсрамни лъжи.

Руснакът ме гледа известно време с широко отворени очи, сякаш не можеше да схване думите ми. Всичката кръв се бе оттеглила от страните му.

— Какво… казваш…? Покана… на шах-ин-шаха… до мен…? Значи той… наистина… наистина… не ме е… отблъснал?

От вълнение думите му излизаха на откъслеци. После животът от един път се върна в него. Страните му се зачервиха, а очите светнаха с трескав блясък.

— Трябва да го прочета… веднага да го прочета…! Ефенди, не казвай, моля те, че това може да ми навреди на очите! Сетне на драго сърце пак ще ти се подчинявам. Но онова, което е имал да ми каже моят повелител, моят скъп господар, трябва да прочета… със собствените си очи! Ще махна и очилата! Те само ще ми пречат, а пък и накрая бих могъл да си помисля, че ме подлъгват и всичко това изобщо не е вярно…

Последните думи преминаха в неразбираемо мърморене, а после… ние вече не съществувахме за руснака. Забравяйки нас и всичко около себе си, той се вдълбочи във вестникарския брой. Дадох знак на другите и ние тихо се отдалечихме… Усърдният читател не го забеляза.

Отидохме в моята стая. Запалихме свещ. Аз натъпках лулите, а Халеф приготви кафето. После седнахме заедно и се разговорихме… за какво? Е, събитията от последния ден предоставяха материал за разговор в изобилие. От само себе си се разбира, че Халеф играеше ръководната роля и поддържаше основно разговора. Персиецът слушаше мълчаливо. Но лицето му отразяваше тиха радост и дълбоко щастие. Знаех откъде идваше това щастие — християнството беше намерило в негово лице нов, въодушевен изповедник.

Впрочем подозирах, че Вернилов скоро ще ни потърси, за да ни направи свидетели на своето щастие. И наистина — Халеф тъкмо се беше впуснал да описва с възторжени слова запленението, което го обзело, когато неговите хаддедихни нахълтали в селямлъка на великия шериф, — на вратата се почука и влезе… мюнеджията? Това действително ли беше нашият стар, немощен приятел?

Не, този, който застана пред нас с просияло лице, не беше мюнеджията, а някакъв съвсем друг. Изглеждаше така, сякаш се беше подмладил с много години. Не носеше очилата. Очите му блестяха с почти младежки огън, а гласът му звучеше много по-ясно в сравнение с преди, когато извика все още прав:

— О, Аллах, колко невъзпитан човек съм само! Надявам се, ще ми простите, че престанах да ви обръщам внимание. Но не можех другояче. О, ефенди, днес е най-щастливият ден в живота ми и имам чувството, сякаш едва днес съм се пробудил за живот. Не намирам изрази за радостта, която изпитвам. Така блажен като днес не съм се чувствал никога, никога в моя живот. Я Дженнет, иа Сурур! (О, небе, о, радост!) Могат ли блажените в рая да се радват на по-големи наслади? Почти не мога да го повярвам! И все пак… щом Аллах още тук, на земята, дарява своите деца с такива радости, какво ли трябва да ги чака Отвъд!

И после дойде ред на разказването. Мюнеджията, когото отсега нататък ще наричам с истинското му име, граф Вернилов, искаше преди всичко да знае как съм се добрал до книжата. Как се учуди, когато му казах, че той самият ми е дал ключа в ръката с онзи тайнствен намек в пустинята, за който впрочем нищо не знаеше. Неговият разказ за Дома на молитвата, който Гхани накарал да построят в градината му, бе възбудил подозрението ми и бе търкулнал камъка. Останалото си беше дошло от само себе си. Ходът на събитията лежеше ясно пред нас. Но толкова по-загадъчен беше изворът, от който бяха бликнали. За да отида на сигурност в това отношение, попитах графа:

— Я ми кажи, наистина ли никога не си бил в Дома на молитвата?

— Не, никога. Вече ти казах, Гхани беше строго запретил на всеки обитател от къщата да пристъпва в Бейт ес Сала.

— И Гхани никога не ти е разказвал как изглежда той отвътре?

— Също така малко. Той беше много лаконичен в приказките си и говореше с всеки, също с мен, само най-необходимото.