В Мека

— А иначе в къщата на Гхани никога ли не си забелязал — имам предвид, преди да изгубиш светлината на очите си — някакъв син килим със златни аети, който да ти е направил впечатление?

— Не. Знам какво целиш с твоите въпроси. Мислиш, че някога съм направил някакво наблюдение, което по-късно съм забравил, и тогава в пустинята съм го изказал от подсъзнанието. Но аз те уверявам, че никога не съм правил подобно наблюдение, а се радвам на свежа памет.

Нещата си останаха така и аз, ща не ща, трябваше да се задоволя, макар да не бях се доближил до решението на загадката с нито крачка. Другите, изключвайки може би графа, изобщо не си даваха труда да проследят работата. Те бяха ориенталци и като такива имаха по-голяма възприемчивост за свръхестественото отколкото трезвия, обективен европеец, който предпочита сто опита за естествено обяснение да изсмуче от пръстите си само и само да избегне необходимостта да даде на едно събитие определението „свръхестествено“. И защо всичко това? Защо тази боязън от свръхестественото? Защо се възпротивява всъщност човекът толкова много към приемането на неща, които не се поддават на неговия външен и вътрешен опит? Нима не живее той все сред загадки и чудеса, без да може да ги отрече, да, без да пожелае да ги отрече, защото е свикнал с тях, макар да не е в състояние да ги обясни? Дори ученият може да установи само силите и проявите на нещата, но не това, което лежи в основата на тези сили; същността на нещата остава за него скрита и в тайна. Затова толкова по-малко би трябвало да се учудва, когато някой път се случи нещо, което съвсем излиза от рамките на делничния опит и на което не може просто да се даде естествено обяснение. Тогава той трябва най-сетне да престане да търси отчаяно такова и да се задоволи с това, че над нас бди Божие провидение, което знае дори броя на космите на косата ни. И той наистина няма защо да се срамува от тази ощастливяваща вяра. Или може би е по-малко срамно и унизително да говорим заедно с големия скептик: „Ние нищо не знаем и няма да го узнаем“, отколкото да изповядваш с човека от евангелието:

„Аз вярвам, о. Господи, помогни на невярващия!“. Едното е не по-малко признание за недостатъчността на човешкото познание от другото.

В хода на разговора попитах руснака какво смята да прави сега. Той ме погледна малко учудено и отвърна:

— Как можеш още да питаш, ефенди? Ще отида в Техеран при шах-ин-шаха! О, Аллах! Колко нещо пропуснах! Помисли само, десет години от моя живот! Колко много щях да сторя през това дълго време, как можех да работя! Направо ме хваща страх при мисълта за целия този пропуск! Какво мислиш, ефенди, за мъртъв ли ме смята шах-ин-шаха?

— Не мога да ти дам категоричен отговор. Възможно е, дори вероятно, да те смята за мъртъв, но и обратното е допустимо. Вземи под внимание колко много персийци идват в Мека! Колко лесно е могъл някой да те види и понеже в Техеран си бил общоизвестна личност, чието изчезване е предизвикало голяма шумотевица, да уведоми владетеля за твоето местонахождение.

— И какво… какво би предприел тогава шахът?

— Нищо. Та нали би трябвало да си каже, че изчезването ти е било преднамерено, и понеже би следвало да си прочел поканата за връщане, не искаш и да знаеш повече за него.

— Ефенди! — Старецът ме погледна уплашено. — За такъв ли… неблагодарник да ме сметне повелителят! И все пак… като разсъдя правилно… трябва да се съглася с теб… шахът сигурно така или нещо подобно би трябвало да си помисли за мен… ефенди, кога си тръгваме? Вдругиден… утре…

Бях принуден да се засмея:

— Толкова бързо, както си мислиш, наистина няма да тръгнем оттук. Случиха се неща, които ще ни задържат поне още няколко дена в Мека.

Сега разказах на него и персиеца, доколкото сметнах за добре, за тайния проход и намерението на Гхани, а после… беше наистина крайно време да потърсим постелята, ако не искахме да бъдем изненадани от утрото. Костваше ми известни усилия да се разделя с гостите си, които изобщо не мислеха за спане. Последен си тръгна Халеф. Вече стоеше на вратата, когато се обърна още веднъж.

— Сихди, мога ли да ти кажа още нещо?

— Да, стига да не продължи дълго! Бих желал да поспя.

— Аллах ’авинак! (Аллах да ти помогне!) Как можеш въобще да мислиш за спане! За себе си със сигурност знам, че днес няма да мога да затворя очи. Преживелиците от вчерашния ден се въртят из главата ми като гъмжило от пъплещи ханафис…100 А няма ли да ми се присмееш, ако изтърся нещо глупаво?

— И през ум не ми минава! Откога ме познаваш откъм тази страна?

— Е, само така попитах — рече той извинително. — Знаеш ли, сихди, вчера на няколко пъти ми дойде на ума какво ни говори Бен Нур пред лицето на Мека за Отвъдното. Той каза, че било невъзможно една душа, пълна до ръба като някоя танджара ес сим101 с омраза и непримиримост, след смъртта да се промени, а от друга страна пък, нямало причина да се приема, че любовта, най-красивата сила на душата, след смъртта престава да съществува. Правилно ли съм го запаметил, сихди?

— Да, само давай по-нататък!