В Мека

Като размислех цялата работа, не можех да не се учудя на пашата. Знаеше, че цяло бедуинско племе е потеглило, за да щурмува тази нощ цитаделата, а без особена съпротива се бе съгласил насрещният шахматен ход да бъде извършен от непознати хора и на това отгоре със съвсем незначителен брой. Великият шериф очевидно бе натиснал всички регистри за наша възслава, за да е успял да победи съмненията на пашата и да успокои чувството му за отговорност. Искаше ми се да стисна ръката на емира за доверието, което залагаше в нас.

Какви ли мисли го занимаваха понастоящем? Беше възбуден, разбирах го по шумното и ускорено дишане. Но не ми и хрумваше да го оценявам по тази причина в по-малка степен. Той притежаваше смелост, ала това вероятно бе първото приключение в живота му, от което трябваше да излезе здрав и читав. Та нали можеше да направи точно като пашата и в спокойния уют на своя палат да дочака резултата. Но той не го искаше. Нещо се противеше в него да остави други да посрещнат заради него нощната опасност, а той спокойно да гледа. Затова ми харесваше, макар открито да трябва да призная, че бих предпочел да разчитам само на себе си.

Времето минаваше страшно мудно. Минутите сякаш се проточваха в часове. Емирът вече почти не можеше да владее нетърпението си и за двайсети път ме попита още колко дълго ще трябва да чакаме и аз за двайсети път отпуших търпеливо шишенцето, за да дам достъп на кислорода от въздуха. Часовникът показваше няколко минути след един. Значи още цял час! Заради емира, който все по-неспокойно се въртеше на одеялото си, ми се дощя Гхани да не сдържи уговорения час и да дойде по-рано. Тъкмо пъхнах шишенцето в джоба си и… какво беше това? Нима желанието ми се изпълняваше? Забелязах в областта на затварящата плоча светлинна ивица, не по-широка от ръба на нож. Емирът също я беше видял, защото ми стисна толкова силно ръката, че ми идеше да изкрещя. Ивицата бързо се разшири. После чух познатия глух удар, който ми подсказа, че камъкът е паднал назад в стената. От отвора излезе една облечена в бяло фигура с факла в ръка. Качулката на хаика беше ниско спусната на главата. Кой беше? Гхани? Сам ли беше, или водеше и съюзниците си? В последния случай беше време да действаме, защото не биваше да чакаме, докато един или дори няколко се измъкнат от галерията. Прошепнах на емира да не мърда от мястото си и тъкмо поисках да скоча, но се спрях. Видях, че фигурата освети бегло с факлата наоколо, сякаш искаше да се увери, че тук няма никой, и после се отдалечи с бавни, безшумни крачки в посока стълбището. За щастие ние не можехме да бъдем видени, тъй като светлината на факлата не достигаше до нашия ъгъл. По походката и стойката можеше да се заключи, че това е Гхани. Но какво правеше той тук? И какво търсеше при стълбището? Да не би да се канеше да напусне сводестото помещение, за да провери как стоят нещата вън? Но в такъв случай щяха да се видят с разставените там хаддедихни, а на това трябваше да се попречи, защото лесно можеше да се случи нещо, което не ми отърва.

Фигурата имаше да извърви само още няколко крачки до стълбището, когато се надигнах. Прошушнах на емира да запали бързо факлата и се завтекох след бялата фигура. Тъкмо поставяше крак на първото стъпало, когато я настигнах и сложих твърдо ръка на рамото й.

— Абадилах!

Мълния да беше паднала пред съзаклятника, нямаше да подскочи толкова рязко. Обърна се ужасено и се вторачи в мен с широко отворени очи. Да, това беше Гхани, както сега видях. Той също ме позна. Но сякаш го беше овладяло пълно вцепенение. Десницата се разтвори и факлата падна на земята. Бързо се наведох и я вдигнах, за да й попреча да угасне.

— Абадилах, какво търсиш тук?

Гхани предлагаше картина на такъв ужас, че и през ум не ми мина да взема от предпазливост някое оръжие в ръката. Той беше страхливец, а в този миг още по-малко способен на отбрана. Беше затъкнал един пищов и нож в пояса си. Измъкнах ги и ги хвърлих на земята зад мен. Той спокойно допусна това да се случи, без да направи и най-малкото движение. Тогава аз повторих въпроса си:

— Абадилах, какво търсиш тук?

Емирът междувременно беше запалил своята факла и приближил, но Гхани не го забеляза, защото беше пристъпил зад него странично. Но сигурно нямаше да го види, дори да беше застанал непосредствено до мен, толкова втренчено бяха приковани в мен очите му. Сега в чертите му дойде малко живот. Устните започнаха да треперят и от устата му излязоха механично и неразбираемо думите на моя въпрос:

— Абадилах… какво… търсиш… тук…?

Работата беше направо за смях. Тоя жалък страхливец се държеше безпомощно като някое дете. Разтърсих го по рамото и му се сопнах:

— Абадилах! Пъзливецо! Ела на себе си! Позна ли ме?

Сега най-сетне вцепенението го напусна. Страните му се зачервиха, а в очите му трепна неизказана омраза. Избълвайки едно ужасно проклятие, той вдигна ръка, сякаш искаше да ме сграбчи, но не се осмели. Навярно изразът на моите очи му вдъхваше страх. Затова пък изсъска:

— Куче на гяур, познавам те. Кой шейтан те доведе насам?