В Мека

— Добре, значи ме познаваш. А познаваш ли и този тук?

Посочих емира, който бързо пристъпи иззад него и го погледна студено и презрително. При неговия поглед Гхани беше близо до сгромолясване. Очите му изскочиха от орбитите и с одрезгавял от ужас глас извика:

— Елвайлли! (Горко ми!) Емирът! Аллах! Изгубен съм!

С поглед на неизразимо презрение емирът измери нещастника. После бавно, почти тържествено, изрече:

— Да, Абадилах! Имаш право! Ти си изгубен!

Тези думи върнаха съзнанието на Гхани. Надавайки дрезгав яростен крясък, той скочи към отверстието на прохода. Бях предвидил нещо подобно и когато минаваше край мен, му подложих крак, от което се стовари на земята. После захвърлих факлата да не ми пречи и го пипнах с такава здрава хватка за гърлото, че изостави всяка съпротива. Държейки го с едната ръка, измъкнах с другата няколко ремъка от джоба. След това опрях колене на гърдите му и му вързах здраво ръцете и краката, така че без чужда помощ не можеше да се освободи.

— Тъй, Абадилах! Ще те помоля да останеш още малко при нас, имаме да си поговорим за това-онова с теб. А сега за трети път ти задавам въпроса, какво търсиш тук?

Погледът на Гхани прелетя към входа на галерията и се прикова после изпитателно към мен. Какво знаех за работата, която го бе довела тук? Присъствието ни на това място и в този час беше за него неразрешима загадка. Не искаше да приеме, че сме научили за неговото предателство. А пък и едно такова заключение би следвало да му се яви невъзможно, ако размислеше в каква тайна бяха държани нещата. Очевидно не знаеше как да се държи, защото на моя въпрос даде за отговор:

— Това изобщо не те интересува!

— Много малко се стараеш да употребяваш езика на учтивостта, Абадилах! Но скоро ще станеш по-вежлив. Накъде води дупката, от която изпълзя?

Гхани избухна в подигравателен, но малко пресилено звучащ смях.

— И защо пък питаш? Та нали все даваш вид, че си всезнаещ! Напрегни си малко акъла и той сам ще ти го каже.

— Е, добре, Абадилах, ще се вслушам в съвета ти и ще оставя акъла си малко да се поразходи. Нека видим накъде ще ни отведе. Най-напред се върви много стъпала надолу, след това се стига до едно място, където от правата посока се отклонява една галерия. Ако човек я последва, след късо време ще стигне до една врата от дърво, която извежда на открито. Правилно ли видях дотук, Абадилах?

— Аллах йихракик! (Аллах да те изгори!)

— От другата страна на тази врата виждам… ей, какво виждам наистина? Та това е цяла армия от бедуини, които, изглежда, чакат някого. Можеш ли да ми кажеш кого?

Гхани беше станал много блед. Та нали сега трябваше да си каже, че знам тайната му и че всичко е издадено. Въпреки това той потърси прибежище в отричането.

— Кул шеятин! (Всички дяволи!) Не те разбирам. Какво общо имам аз с тая работа?

— И още питаш? Не назначи ли там среща на твоя сихр, шейха на бени себид, и неговите четиристотин воини във втория час след полунощ?

Сега със самообладанието на Гхани се свърши. Ако все още бе хранил някакво съмнение, то фактът, че ми беше известна дори неговата толкова грижливо пазена в тайна роднинска връзка с шейха на бени себид, трябваше да го убеди, че знам всичко. С внезапно преминал във фалцет глас изписка:

— Диб ел келб (Куче от чакал), ти трябва да стоиш в съюз с всички дяволи! Кой ти издаде всичко това, кой?

— Кой ми го е издал? Че кой друг освен ти?

Това му дойде твърде много. Избухна в спазматичен кикот.

— Аз да съм ти го издал, аз, твоят смъртен враг, който те мрази с най-лютата ненавист, на каквато само може да бъде способен човек! Я кажи кога и къде съм го сторил, де!

— Спомни си миналия йом ел джум’а! И си спомни пещерата Атафрах и онова, което беше говорено там! Аз лежах с шейха на хаддедихните зад един камък и чух всяка дума.

Той притихна. Но след малко ливна такъв поток от изправящи косите проклятия, че перото отказа да ги възпроизведе. Оставих го известно време да вилнее, но накрая го прекъснах:

— Замълчи, окаянико! Проклятията ти не могат да ни сполетят, а всички ще се стоварят обратно върху твоята глава. На твоята престъпна кариера днес дойде краят и ти ще си получиш възнаграждението за скверните деяния, които си извършил спрямо поклонниците и още по-рано спрямо граф Вернилов.

Гхани трепна, но бързо се окопити.

— Граф Вернилов? А, да, имаш предвид стария мюнеджи. Да, де, можех да се досетя, че старият будала, тая овча глава, ти е казал истинското си име. И какво ще ме упрекнеш спрямо него?

— Повече отколкото си мислиш. Най-напред ще те попитам кой беше виновен, че този доверчив човек е напуснал своята втора родина, която му е заместила родители и съпруга?

Израз на ехидно злорадство плъзна по чертите на запитания, когато извика ликуващо:

— Аз бях виновен, аз, и ти казвам, че това е най-доброто ми дело, с което се гордея и до днес. Изтръгнах го от вярата на неговите деди и го спечелих за исляма.

— По отношение тази низостна постъпка няма с какво да се гордееш — отвърнах студено. — А графът отдавна е съзнал своята неправота, разкаял се е и се е върнал към вярата на своето детство.