В служба на злото

Тая не беше минала през обучение за наблюдение, ставаше повече от ясно. Той бе дебнал офиса на Страйк цяла сутрин, след като я зърна за пръв път, следи я, като отприпка до пощата и обратно, почти постоянно на телефона, без да забелязва нищо наоколо си. Толкова беше заета да отмята дългата си коса през раменете, че не беше способна никого да загледа за по-дълго време. Изпусна си ключовете, вряскаше на висок глас по телефона и на всеки, с когото влезеше в случаен контакт. В един часа той се вмъкна в магазина за сандвичи зад нея и чу шумните й планове за ходене в „Корсика Студиос“ следващата вечер.

Той знаеше какво е „Корсика Студиос“. Знаеше къде е. По тялото му плъзна възбуда: наложи се да се обърне с гръб към нея, защото се боеше, че лицето му ще го издаде. Ако я оправеше, докато тя беше на работа при Страйк, щеше да е осъществил кроежите си: детективът щеше да е свързан с две насечени жени и всички, полиция и граждани, щяха да изгубят доверие у него.

А и колко по-лесно щеше да е този път. Секретарката беше кошмарна за следене, винаги нащрек, избираше добре осветени и многолюдни улици на път към дома си при хубавия си приятел. Докато заместничката се предлагаше на тепсия. След като съобщи на целия магазин къде ще се срещне с приятелите си, зачатка с токчетата си обратно към офиса, като веднъж изпусна по пътя сандвичите на Страйк. Когато се наведе да ги вземе, той видя, че не носи венчален или годежен пръстен. Едва съумя да потисне ликуването си, когато се отдалечи от нея и започна да съставя плана си.

Ако само не беше шамаросал То, сега щеше да се чувства добре, възбуден, с приповдигнато настроение. Шамарът не беше добър старт за вечерта. Нищо чудно, че се чувстваше нервен... Ами ако То позвънеше в полицията?

Усети някакво гъделичкане по тила си и се огледа с безумната идея, че ще зърне Страйк да го наблюдава от ъгъла на вагона, но там нямаше никой, който и бегло да напомня дебелия мръсник, само групичка запуснати на вид мъже. Единият от тях, с белег на лицето и златен зъб, наистина го гледаше, но когато присви очи към него зад очилата си, мъжът отмести поглед и се зае да прави нещо с телефона си.

Май трябваше да се обади на То, като слезеше от метрото, преди да се отправи към „Корсика Студиос“ и да й каже, че я обича.

59

With threats of gas and rose motif.

Blue Öyster Cult, ‘Before the Kiss’88

88 Лъх на газ и шарка с роза. Блу Ойстър Кълт, „Преди целувката“ – Б. пр.

Страйк стоеше в сянката с телефон в ръка и чакаше. Дълбокият джоб на якето му, купено на старо и твърде дебело за топлата юнска вечер, се издуваше и беше увиснал от тежестта на предмет, който той много държеше да скрие. Замисълът му щеше да бъде най-добре осъществен под прикритието на мрака, ала слънцето не бързаше да залезе зад контрастиращите помежду си покриви, които се виждаха от скривалището му.

Знаеше, че трябва да се съсредоточи само върху опасната задача тази вечер, но мислите му постоянно бягаха към Робин. Не беше върнала обаждането му. Той си беше дал краен срок: ако тя не позвънеше до утре, значи никога нямаше да се обади. В дванайсет на следващия ден щеше да се омъжи за Матю в Йоркшър и Страйк бе сигурен, че това ще е фаталният край за техните отношения. Не се ли обадеше, преди онзи пръстен да се появеше на ръката й, надали някога щяха отново да разговарят. Ако беше писано нещо да му отвори очите за това какво бе изгубил, то бе агресивното и шумно присъствие на жената, с която споделяше офиса си през последните дни, колкото и впечатляващо красива да беше тя.

На запад небето над сградите пламтеше в ярки багри като крила на папагал: алено, оранжево, дори бегла следа от зелено. Зад това пищно шоу се задаваше бледа виолетова ивица, рехаво осеяна със звезди. Почти бе време за действие.

Пищяла сякаш бе прочел мислите му, защото телефонът на Страйк завибрира и той погледна съобщението.

По една бира утре?

Бяха се споразумели за код. Ако всичко това стигнеше до съда, а според Страйк вероятността бе много голяма, намерението му бе да държи Пищяла далеч от свидетелското място. Не биваше да има инкриминиращи съобщения между тях тази вечер. „По една бира утре?“ означаваше „Той е в клуба“.

Страйк мушна телефона обратно в джоба си, излезе от скривалището и прекоси тъмния паркинг под празния апартамент на Доналд Лейн. Пред него се извисяваше сградата Страта, огром­на и черна. Прозорците й с назъбен контур отразяваха последните следи от кървавочервена светлина.

Пред балконите на Уоластън Клоуз се спускаше тънка мрежа, за да попречи на птици да кацат по тях и да влизат през отворените врати и прозорци. Страйк заобиколи към страничния вход, от който преди малко излезе група тийнейджърки. Никой не беше пипал вратата, след като я беше подпрял, за да остане отворена. Хората предполагаха, че някой е искал ръцете му да са свободни, и се бояха да не си навлекат гнева му. Тук ядосан съсед можеше да е също толкова опасен, колкото и нападател на жилището ти, отгоре на всичко се налагаше да продължиш да живееш с него и после.