Валиант

— Ще го запомня! — Очите му се присвиха, бореше се с надигащия се в гърдите му рев. Нямаше търпение да убие копелето, което седеше върху неговата Тами.

— Те имат оръжия! — изкрещя младата жена. Искаше Новите видове да бъдат предупредени пред какво ще се изправят, ако нападнат лагера.

Марк стисна гърлото й, но беше твърде късно. Успя да предупреди своите спасители. Поне се надяваше да са я чули. Погледна нагоре към идиота, седнал върху нея. Ако можеше да се убива с поглед, то той би сложил край на живота й с лешниковите си очи.

— Много е тъжно, когато някой предпочете зверовете пред собствената си раса. — Пол изсумтя. — Гръб до гръб, момчета! Стреляйте по всичко, което се движи!

Тами отчаяно се бореше с колана, стегнал китките й. Но не постигна никакъв резултат, тъй като ръцете й бяха завързани отзад и всяко движение предизвикваше болка. Стараеше се Марк да не усети шаването й там, където я беше приклещил с бедрата си. Все още не бе разхлабил желязната хватка върху шията й и тя не можеше да диша. След като изминаха няколко дълги секунди, осъзна, че изобщо нямаше намерение да я пусне.

Обхвана я паника и рязко вдигна нагоре двете си колена. Почувствал силния удар в гърба, мъжът изруга, политна напред и за да предотврати падането с цялата си тежест върху пленницата, трябваше да освободи ръцете си — предпочете да пусне гърлото й, вместо да хвърли пистолета. Тами с мъка пое въздух и остави краката си да паднат обратно на земята.

— Не трябваше да го правиш, кучко!

— Не можех да дишам — изрече задъхано.

Насилникът я изгледа кръвнишки.

— Шибана куч…

Младата жена се вторачи в него, когато думата му остана наполовина недоизказана. Очите му се разшириха, устата му зина отворена, сякаш щеше да закрещи, но от нея излезе само тих хрип. Погледът му бавно се спусна и се прикова в дръжката на ножа, който стърчеше от гърдите му. Изведнъж от устата му бликна кръв и я опръска — топла и ярка, червената течност потече по голата й кожа.

Тами реагира на ужаса със секунда закъснение. Размърда се вдървено, повдигна ханш и се изви към огъня. Цялата тежест на Марк сега лежеше върху тялото й и я смачкваше, затова трудно се извъртя в обратна посока, за да се измъкне напълно изпод мъжа. Вече свободна, използва рамото си, за да премести горната част на тялото си върху тревата, тъй като ръцете й бяха все още завързани зад гърба.

Остана да лежи, свита на една страна, без да обръща внимание на камъчетата, които се забиваха в кожата й. Чу някой да стреля с пистолет, пукотът беше силен, но адът се стовари отгоре й миг по-късно с избухването на стрелбата. Нямаше представа по нея ли стрелят или не. С мъка се изправи и с диво отчаяние хукна към тъмнината на гората.

Въпреки че някои куршуми пръскаха кората на дърветата около нея, тя продължи напред, без да спира. Докато лагерният огън зад гърба й хвърляше светлина, успяваше да се промуши между стволовете, избягвайки сблъсъка, но когато проблясъците на пламъците избледняха, остана напълно сляпа.

Продължи да тича, докато рамото й се блъсна в някакъв нисък клон и въздействието на удара я повали на колене. С много труд изпълзя до дънера и мъчително се облегна на грубата кора. Опитваше се да успокои дишането си, белите й дробове щяха да се пръснат, затова не обърна внимание на грапавостта срещу голата си кожа.

Някъде зад нея изкрещя мъжки глас — ужасен, болезнен вик — и това я мотивира да продължи да се движи. Рязко задърпа китките си, но коланът отказваше да поддаде. В душата й се бореха разочарование и страх, когато неуверено пое напред — искаше да увеличи дистанцията между себе си и куршумите.

Вървеше и се молеше зрението й да се адаптира към тъмнината. Зад нея сякаш се водеше война — пистолетни изстрели и пронизващи крясъци непрекъснато раздираха нощта. Най-накрая успя да различи неясни фигури и увеличи темпото до бързо ходене. Не беше изминала много разстояние, когато внезапно нещо се размърда пред нея. Нещо огромно, каквото и да бе то, идваше насреща й.

Отвори уста да изкрещи, докато се опитваше да промени посоката си на движение, но то бе по-бързо.

Едри длани я сграбчиха за кръста.

— Тами! — изхриптя Валиант.

Тя замръзна. Ръцете я притеглиха към покрити с плат гърди. Вдиша познат мъжки аромат. Моментално се отпусна, тъй като го позна и го прие. Беше й липсвал. Мощното му тяло излъчваше топлина, а големите му ръце я затвориха в здрава прегръдка. Коленете й се подкосиха, но не падна. Той я притискаше плътно до себе си.

— Държа те.

Пръстите я сърбяха да се вкопчат в него, но китките й бяха все още завързани отзад. Тя подсмръкна, опитвайки се да се пребори със сълзите на облекчение, че я бе открил и я бе спасил. Беше ужасена. Онези мъже я бяха наранили, но знаеше, че в обятията на Валиант е в безопасност. Кошмарът й беше свършил. Огромният Нов вид щеше да направи всичко възможно, за да не допусне отново да бъде отвлечена. Абсолютно вярваше в това.

— Хайде да седнем и да ти дам моя пуловер — тихо измърка той. — Кожата ти е ледена. Разбираш ли ме?