Вампирът Лестат

Същата вечер актрисата, която играеше моята възлюбена, ми поднесе собствените си много специални и интимни похвали. Заспах в прегръдките ѝ и последното, което си спомням, че тя каза, беше, че когато пристигнем в Париж, ще играем на панаира Сен Жермен и после ще напуснем трупата и ще останем в Париж да работим на булевард „Дю Тампл“, докато ни приемат в самата „Комеди Франсез“ и започнем да играем пред Мария Антоанета и крал Луи.

Когато на другата сутрин се събудих, нея я нямаше, както и всички останали актьори, а там бяха братята ми.

Никога не разбрах дали са подкупили приятелите ми, за да ме предадат, или просто са ги подплашили. По-скоро последното. Какъвто и да бе случаят, пак ме върнаха у дома.

Разбира се, семейството ми бе изпаднало в пълен ужас от постъпката ми. Да поискаш да станеш монах на дванайсет години е простимо. Но театърът носеше петното на дявола. Дори и на великия Молиер не бяха позволили християнско погребение. А аз бях избягал с трупа парцаливи италиански скитници, бях си боядисал лицето бяло и бях играл с тях на градски площад за пари.

Пребиха ме жестоко, и след като напсувах всички, пак ме пребиха.

Ала най-лошото наказание беше да видя изражението на лицето на майка ми. Дори не бях ѝ казал, че заминавам. И бях я наранил — нещо, което досега не се бе случвало.

Но тя никога нищичко не каза за това.

Когато дойде при мен, тя ме слушаше как плача. Видях сълзи в очите ѝ. И тя положи длан на рамото ми, което за нея си беше малко забележително.

Не ѝ казах какво беше през тези няколко дни. Но мисля, че тя знаеше. Нещо вълшебно бе напълно загубено. И отново тя се възпротиви на баща ми. Тя сложи край на укорите, боя и ограниченията.

Сложи ме да седна до нея на масата. Отстъпваше ми, дори се обръщаше към мен и разговаряше, което бе напълно неестествено за нея, докато не усмири и разсея злобата на семейството.

Най-сетне, също както в миналото, тя извади още един свой накит и купи хубавата ловна пушка, която бях взел с мен, когато убих вълците.

Това бе превъзходно и скъпо оръжие и въпреки нещастието ми аз нямах търпение да го изпробвам. А тя додаде към нея и още един подарък — лъскава кестенява кобила със сила и скорост, каквито не познавах досега у животно. Но това бяха дреболии в сравнение с общата утеха, която ми даде майка ми.

Ала въпреки това горчилката в мен не утихна.

Никога не забравих какво беше, когато бях Лелио. Заради случилото се станах малко по-жесток и никога, никога повече не отидох на селския панаир. Проумях, че никога няма да се измъкна оттук, и, странно, когато отчаянието ми се задълбочи, аз станах по-полезен.

Когато станах на осемнайсет, аз сам внушавах страх от Бога на слугите и арендаторите. Сам осигурявах прехраната ни. И по някаква странна причина това ми носеше удовлетворение. Не зная защо, но обичах да седя на масата и да размишлявам, че всички там ядат онова, което аз съм донесъл.

И така, тези мигове ме бяха привързали към майка ми. Тези мигове ни бяха дарили взаимна обич, незабелязвана и вероятно нямаща равна на себе си в живота на хората около нас.

И сега тя бе дошла при мен по това странно време, когато по причини, които сам не разбирах, аз не можех да понеса компанията на нито един друг човек.

Вперил очи в огъня, аз едва я видях как сяда и потъва в сламеника до мен.

Тишина. Само пукотът на огъня и дълбокото дишане на спящите кучета до мен.

После я погледнах бегло и се сепнах.

Тя бе боледувала с кашлица цяла зима и сега изглеждаше наистина болнава, а красотата ѝ, която винаги бе била много важна за мен, за пръв път изглеждаше уязвима.

Лицето ѝ беше ъгловато, скулите ѝ — съвършени, много високи и широко разположени, но изящни. Линията на челюстта ѝ бе силна, ала много изящна и женствена. И имаше много ясни кобалтовосини очи, обрамчени с гъсти пепеляви ресници.

Ако в нея имаше някакъв недостатък, то това вероятно беше, че всичките ѝ черти бяха твърде дребни, като на котенце, и я правеха да изглежда като момиче. Очите ѝ се смаляваха дори още повече, когато се ядоса, а въпреки че устните ѝ бяха сладки, често имаха твърдо изражение. Не се извиваха надолу, изобщо не бяха изкривени — бяха като малка розова роза на лицето ѝ. Но бузите ѝ бяха много гладки, а лицето — тясно и когато изглеждаше много сериозна, устата ѝ, без изобщо да се променя, кой знае защо изглеждаше злобна.

Сега бе леко измършавяла. Но на мен пак ми изглеждаше красива. Тя все още беше красива. Обичах да я гледам. Косата ѝ беше гъста и руса, и това бях наследил от нея.

Всъщност аз ѝ приличам, поне повърхностно. Но моите черти са по-едри и по-груби, а устата ми е по-подвижна и може понякога да бъде много злобна. И в моето изражение си личи чувството ми за хумор, наклонността ми към пакости и почти истеричен смях, които винаги съм притежавал, без значение колко съм нещастен. Тя не се смееше често. Можеше да изглежда съвсем студена. Ала в нея винаги имаше мъничко момичешка сладост.

Е, аз я погледнах, щом тя седна на леглото ми — дори се втренчих в нея, предполагам — и тя незабавно ми заговори.