Вампирът Лестат

— А после си представям как отивам в селото — продължи, — влизам в кръчмата и замъквам в леглото си всички мъже, които влизат там — грубияни, здравеняци, старци, момчета. Само лежа там и ги поемам, един след друг, и чувствам някакъв величествен триумф в това, някакво абсолютно освобождение, без да мисля какво се случва с баща ти и с братята ти, дали са живи или мъртви. В този миг аз съм напълно аз. На никого не принадлежа.

Бях твърде шокиран и изумен, за да кажа нещо. Но и това бе ужасно, ужасно весело. Когато си помислих за баща ми и братята ми и надутите дюкянджии в селото и как те биха откликнали на подобно нещо, направо щях да си умра от смях.

Ако и да не се засмях на глас, това беше сигурно защото образът на голата ми майка ме караше да мисля, че не бива. Но и не можах да си замълча съвсем. Позасмях се и тя кимна с полуусмивка. Вдигна вежди, сякаш за да каже: ние се разбираме.

Най-накрая избухнах в гръмотевичен смях. Тупах коляното си с юмрук и удрях главата си в дървената табла на леглото зад гърба ми. И тя самата без малко да се разсмее. Може би, по някакъв свой, безшумен начин, се смееше.

Любопитен момент. Някакво почти брутално чувство за нея като човешко същество, напълно отстранено от всичко, което я заобикаля. Ние наистина се разбирахме и цялата ми обида към нея нямаше кой знае какво значение.

Тя извади иглата от косата си и я остави да се посипе по раменете ѝ.

След това седяхме мълчаливо може би час. Вече нямаше смях или разговори, само огънят пламтеше и тя беше до мен.

Тя се обърна, за да вижда огъня. Профилът ѝ, изяществото на носа и устните ѝ, бяха красиви за окото. После отново ме погледна и със същия равен глас, без излишни емоции, каза:

— Никога няма да напусна това място. Аз вече умирам.

Смаях се. Малкият шок отпреди бе нищо в сравнение с това.

— Ще преживея тази пролет — продължи тя, — а вероятно и лятото. Но няма да оцелея още една зима. Знам. Болката в белите ми дробове е твърде тежка.

Издадох тих, болезнен звук. Мисля, че се наведох напред и възкликнах:

— Майко!

— Не казвай нищо повече — отвърна тя.

Мисля, че мразеше да я наричат „майко“, но аз не можах да се сдържа.

— Исках само да го поверя на друга душа — каза тя. — Да го чуя на глас. Това напълно ме ужасява. Страхувам се.

Искаше ми се да хвана ръцете ѝ, но знаех, че тя никога не би го позволила. Тя не обичаше да я докосват. Тя никога не прегръщаше никого. И затова се прегърнахме с погледи. Очите ми се изпълниха със сълзи, докато я гледах.

Тя ме потупа по ръката.

— Не мисли много за това — рече тя. — Аз не мисля. Само сегиз-тогиз. Но трябва да бъдеш готов да продължиш да живееш без мен, когато му дойде времето. Може да се окаже по-трудно за теб, отколкото мислиш.

Опитах се да кажа нещо, ала не можех да накарам думите да излязат от гърлото ми.

Тя си тръгна точно както бе дошла, безшумно.

И въпреки, че нищо не каза за дрехите ми, за брадата ми и за това колко ужасно изглеждам, тя изпрати слуги да ми донесат чисти дрехи, бръснач и топла вода и аз мълчаливо се оставих да се погрижат за мен.

3

Почувствах се малко поукрепнал. Спрях да мисля за случката с вълците и се замислих за майка си.

Замислих се за думите „напълно ме ужасява“ и не знаех как да ги разбирам, освен, че звучаха съвсем верни. И аз бих се чувствал по същия начин, ако умирах бавно. В планината с вълците щеше да е по-добре.

Но имаше и нещо повече. Тя винаги бе била мълчаливо нещастна. Тя мразеше инерцията и безнадеждността на живота ни тук, също както и аз. И сега, след осем деца — три оживели и пет мъртви, тя умираше. Това бе краят за нея.

Реших да стана, ако от това тя щеше да се почувства по-добре, но когато се опитах, не можах. Мисълта за това, че тя умира, бе непоносима. Крачех много из стаята си, ядях донесената ми храна, но все още не отивах при нея.

Ала в края на месеца дойдоха посетители, за да ме измъкнат навън.

Майка ми влезе и каза, че трябва да приема търговците от селото, които искали да ме почетат, задето съм убил вълците.

— О, да вървят по дяволите — отвърнах.

— Не, трябва да слезеш долу — настоя тя. — Те ти носят дарове. А сега изпълни своя дълг.

Мразех всичко това.

Когато стигнах в залата, открих там богатите дюкянджии — всички мъже познавах добре и всичките се бяха пременили за случая.

Но сред тях имаше един поразителен младеж, когото не познах веднага.

Той беше може би мой връстник и доста висок и когато погледите ни се срещаха, си спомних кой е той. Никола дьо Ланфан, когото бяха пратили да учи в Париж, най-големият син на манифактуриста.

Сега той бе същинско видение.

Облечен в разкошно палто от брокат в розово и златно, той бе обут в пантофи със златни токове, а по яката му се стелеха пластове от италианска дантела. Само косата му си беше предишната, тъмна и много къдрава, и кой знае защо изглеждаше момчешки, въпреки че беше вързана с изящна копринена панделка.

Всичко това беше парижка мода — от онази, която минаваше възможно най-бързо през местната поща.

А аз го посрещах в оръфана вълна, протрити кожени ботуши и пожълтяла дантела, кърпена седемнайсет пъти.