Вампирът Лестат

Опитах се да обясня това с прости думи, които не биха обидили Никола, защото в неговото семейство бе различно.

Дори и нещастният му алчен за пари баща (на когото тайно се възхищавах) бе пламенно набожен.

— Но могат ли хората да живеят без тези убеждения? — попита Никола почти тъжно. — Могат ли децата да се изправят срещу света без тях?

Започвах да разбирам защо той е толкова жлъчен и циничен. Той едва наскоро бе загубил тази стара вяра. И от това го болеше.

Но без значение колко смъртоносен бе неговият сарказъм, от него се изливаше силна енергия, неустоима страст. И това ме привличаше към него. Още две чаши вино и аз като нищо можех да изтърся нещо напълно нелепо.

— Аз винаги съм живял без убеждения — казах.

— Да, зная — отвърна той. — Помните ли историята за вещиците? Онзи път, когато плакахте край тяхната клада?

— Плакал съм за вещиците? — втренчих се в него озадачено. Но това събуди някакъв болезнен, унизителен спомен. Твърде много от моите спомени притежаваха тези качества. А сега трябваше да си спомня, че съм плакал за вещици. — Не помня — казах.

— Бяхме малки момчета. И свещеникът ни учеше на молитви. И той ни заведе да видим мястото, където едно време са изгаряли вещиците, старите колове и почернялата земя.

— А, онова място — потръпнах. — Онова ужасно, страшно място.

— Вие се разпищяхте и разплакахте. Изпратиха някого да доведе самата маркиза, защото бавачката ви не можеше да ви усмири.

— Бях ужасно дете — казах в опит да отхвърля темата. Разбира се, вече си спомнях — как пищях, как ме отнесоха у дома, кошмарите за кладите. Някой мокри челото ми и казва: „Лестат, събуди се.“

Но не се бях сещал за тази малка сцена от години. За самото място мислех всеки път, когато го приближавах — гъсталака от овъглени колове, образите на мъже, жени и деца, изгаряни живи.

Никола ме оглеждаше.

— Когато майка ви дойде да ви отведе, тя каза, че всичко това е било невежество и жестокост. Много бе сърдита на свещеника затова, че ни е разказвал старите предания.

Кимнах.

Последният ужас — да чуя, че те всички са умрели напразно, тези отдавна забравени хора от нашето собствено село, че са били невинни. „Жертви на суеверията — беше казала тя. — Истински вещици не са съществували.“ Нищо чудно, че аз бях пищял до безкрай.

— Но майка ми — каза Никола — разказваше друга история — че вещиците са били в съюз с дявола, че са поразявали посевите и преобразени като вълци са убивали овцете и децата…

— И няма ли светът да стане по-добър, ако вече никога никого не изгарят в името на Бога? — попитах. — Ако вече няма вяра в Бога, която да кара хората да си причиняват това един на друг? Каква е опасността в един светски свят, където подобни ужаси не се случват?

Той се наведе напред с палава бръчица на челото.

— Вълците не са ви ранили в планината, нали? — попита той игриво. — Не сте станали върколак, нали, мосю, без знанието на всички нас? — той погали поръбения с кожа край на кадифеното наметало, което още носех на раменете си. — Спомнете си какво казваше добрият отец — че в онези времена са изгорили доста много върколаци. Били са редовна заплаха.

Засмях се.

— Ако се превърна във вълк — казах, — ето какво мога да ви кажа. Няма да се мотая тук да трепя децата. Ще се махна от това селце, от тази мизерна пъклена дупка, където още плашат малки момченца с разкази за изгорени вещици. Ще хвана пътя за Париж и няма да се спра, докато не видя бастионите му.

— И ще откриете, че Париж е мизерна пъклена дупка — каза той, — където трошат кокалите на крадците на колелото за забавление на просташките тълпи на Плас дьо Грев.

— Не — отрекох. — Аз ще видя великолепен град, където великите идеи се раждат в умовете на народа, идеи, които тръгват напред, за да осветят тъмните ъгълчета на света.

— Ах, вие сте мечтател — каза той, ала беше възхитен. Когато се усмихнеше, бе повече от красив.

— И ще се запозная с хора като вас — продължих. — Хора, които имат мисли в главите и чевръсти езици, с които да ги огласяват, и ще седим по кафенетата, и ще пием заедно, и ще изпадаме в яростни словесни сблъсъци помежду си, и ще говорим до края на живота си, завладени от божествена възбуда.

Той посегна, обгърна врата ми с ръка и ме целуна. Едва не обърнахме масата, бяхме така блажено пияни.

— Моят господар, убиецът на вълци — прошепна той.

Когато донесоха третата бутилка вино, аз заразказвах за живота си както никога досега — какво е всеки ден да яздя в планините, да стигна толкова далеч, че да не виждам вече кулите на бащиния ми замък, да яздя над орната земя към мястото, където гората приличаше на обитавана от призраци.