Вампирът Лестат

Думите се заизливаха от мен, както се изливаха от него, и скоро вече разговаряхме за хиляда неща, които бяхме почувствали в сърцата си, разновидности на тайната самотност, и думите като че бяха важни думи, също както при онези редки разговори с майка ми. И когато започнахме да описваме нашите копнежи и недоволства, си казвахме нещата много прочувствено, като „Да, да“ и „Точно така“, и „Напълно наясно съм какво ми казваш“, и „Да, да, разбира се, усетил си, че не можеш да понасяш това“, и тъй нататък.

Още една бутилка и нови дърва в огъня. И аз замолих Никола да ми посвири на цигулката си. Той веднага хукна към тях да я донесе.

Вече беше късен следобед. Слънцето се бе спуснало и грееше през прозореца и огънят бе много жарък, бяхме много пияни. Така и не поръчахме храна. И мисля, че по-щастлив не съм бил през живота си. Лежах на грапавия сламеник на малкото легло с ръце под главата и го гледах как вади инструмента.

Той сложи цигулката на рамото си и започна да подръпва струните и да върти ключовете.

После вдигна лъка и го прокара рязко по струните, за да извлече първата нота.

Седнах и се облегнах на облицованата с ламперия стена и се взрях в него, защото не можех да повярвам в звуците, които чувах.

Той се втурна в песента. Изтръгваше нотите от цигулката, и всяка нота бе прозрачна и пулсираше. Очите му бяха затворени, устата — леко изкривена, долната му устна бе отпусната настрани и онова, което порази сърцето ми почти толкова, колкото и самата песен, бе начинът, по който сякаш се потапяше в музиката с цялото си тяло, за да притисне душата си като ухо до инструмента.

Никога не бях чувал подобна музика — нейната суровост, сила, забързаните сияйни потоци от ноти, които се изливаха от струните, докато той свиреше в унес. Той свиреше Моцарт и музиката притежаваше цялото веселие, бързина и чистата прелест на всичко, написано от Моцарт.

След като завърши, аз се взирах в него и усетих, че съм стиснал главата си.

— Мосю, какво има! — възкликна той почти безпомощно, и аз се изправих, и го обгърнах с ръце, и го целунах по двете бузи, целунах и цигулката.

— Престани да ме наричаш мосю — казах. — Казвай ми по име — отпуснах се на леглото, закрих лицето си с ръце и се разплаках, и щом започнах, не можех вече да спра.

Той седна до мен — прегръщаше ме и ме питаше защо плача, и въпреки че не можех да му кажа, аз виждах, че той е потресен от това, че музиката му има такова въздействие. Сега в него нямаше ни жлъч, ни горчилка.

Мисля, че тази вечер той ме отнесе у дома.

А на другата сутрин аз стоях на лъкатушната калдъръмена улица пред бащиния му дюкян и хвърлях камъчета по прозореца му.

Щом той подаде глава навън, казах:

— Искаш ли да слезеш и да продължим разговора си?

5

От този момент нататък, когато не ловувах, животът ми бяха Никола и „нашият разговор“.

Запролетяваше се, планините бяха изпъстрени със зелено, ябълковите градини отново оживяваха. А ние с Никола бяхме винаги заедно.

Правехме дълги разходки из скалистите склонове, ядяхме хляб и пиехме вино на огряната от слънцето трева, скитахме на юг из руините на стар манастир. Висяхме в покоите ми или понякога се изкачвахме на бойниците. И се връщахме в нашата стаичка в хана, когато бяхме твърде пияни и шумни и другите не можеха да ни понасят.

И докато седмиците се нижеха, всеки от нас все повече се разкриваше пред другия. Никола ми разказа за детството си в училище, за малките разочарования от ранните му години, за онези, което бе познавал и обичал.

А аз започнах да му разказвам за болките си — и най-сетне, за стария позор, когато избягах с италианските артисти.

До това се стигна една вечер, когато пак бяхме в кръчмата, пияни както обикновено. Всъщност бяхме стигнали онзи етап на пиянството, който двамата бяхме започнали да наричаме Златния миг, когато всичко имаше смисъл. Винаги се опитвахме да удължим този момент, а после неизбежно един от нас признаваше: „Вече не мога да ти следя мисълта, мисля, че Златният миг отмина.“

Тази вечер, докато гледах през прозореца луната, изгряла над планините, аз казах, че по време на Златния миг не е толкова ужасно, че не сме в Париж, че не се намираме в Операта или в „Комеди“ в очакване завесата да се вдигне.

— Ти и театрите на Париж — каза ми той. — За каквото и да говорим, ти пак започваш за театрите и актьорите…

Кафявите му очи бяха много големи и доверчиви. И дори и толкова пиян, той изглеждаше спретнат с червения си кадифен парижки редингот.

— Актьорите и актрисите създават вълшебство — казах аз. — Те творят на сцената. Те съчиняват, те създават.

— Чакай само да видиш потта, която струи по гримираните им лица под палещите прожектори — каза той.

— Ех, пак започваш — въздъхнах. — Точно ти, който си се отказал от всичко, за да свириш на цигулка.

Той изведнъж стана ужасно сериозен и извърна очи, сякаш изморен от собствените си борби.

— Така е — призна той.

Дори и сега цялото село знаеше, че между него и баща му се води война. Ники не желаеше да се върне в Париж, за да следва.