Вампирът Лестат

Да, ето какво може да те накара музиката, искаше ми се да кажа. Това грях ли е? Как може да бъде зло? Тръгнах подире му, когато той затанцува в кръг. Нотите като че излитаха нагоре от цигулката и сякаш бяха направени от злато. Почти ги виждах как проблясват. Сега танцувах ли танцувах в кръг около него, а той се унесе в по-дълбока и по-безумна музика. Разперих подплатеното с кожи наметало като криле и отметнах глава, за да погледна луната. Музиката се издигаше навсякъде около мен като дим и лобното място на вещиците бе изчезнало. Останало бе само небето над нас, което се спускаше над планините.

След всичко това, в последвалите дни станахме още по-близки.

Но след няколко вечери се случи нещо съвсем необикновено.

Беше късно. Пак бяхме в кръчмата и Никола, който се разхождаше из стаята и жестикулираше театрално, заяви онова, което открай време се въртеше в умовете ни.

Че трябва да избягаме в Париж — дори и да нямаме пукнат грош, ще е по-добре, отколкото да останем тук. Дори и да живеехме в Париж като просяци! Трябваше да е по-добре.

Разбира се, това желание се бе натрупвало и у двамата.

— Е, може и да станем улични просяци, Ники — казах. — Защото проклет да съм, ако се направя на провинциалния братовчед сиромах, просещ в големите домове!

— Мислиш ли, че ще поискам това от теб? — попита той. — Говоря ти за бягство, Лестат. Да ги вбесим всичките до един.

Исках ли да продължа така? Бащите ни щяха да ни прокълнат. В края на краищата, целият ни живот тук бе безсмислен.

Разбира се, и двамата бяхме наясно, че да избягаме заедно щеше да е хиляди пъти по-сериозно от всичко, което бях правил досега. Вече не бяхме момченца, а мъже. Нашите бащи щяха да ни прокълнат, и това никой от нас не можеше да отмине със смях.

А и бяхме достатъчно големи, че да знаем какво значи нищета.

— Какво ще правя в Париж, когато огладнеем? — попитах. — Ще застрелвам плъхове за вечеря?

— Аз ще свиря на цигулка за грошове на булевард „Дю Тампл“, ако се наложи, а ти можеш да отидеш в театрите! — сега той вече наистина ме предизвикваше. Казваше ми: „Това твоето само приказки ли са, Лестат? С твоята външност, знаеш, ти за нула време ще попаднеш на сцената на булевард «Дю Тампл»!“

Бях във възторг от тази промяна в „нашия разговор“! Бях във възторг да го видя, че вярва, че ще успеем. Целият му цинизъм бе изчезнал, въпреки, че споменаваше думата „напук“ през десетина думи. Изведнъж изглеждаше възможно да го извършим.

И мисълта за безсмислието на живота ни тук започна да ни възпламенява.

Пак подех темата, че музиката и актьорството са добро, защото прогонват хаоса. Хаосът бе безсмислието на ежедневието, и ако трябваше да умрем сега, нашият живот нямаше да е нищо повече от безсмислица. Всъщност ми хрумна, че скорошната смърт на майка ми щеше да е безсмислена, и доверих на Никола какво ми е казала: „Аз съм напълно ужасена. Страх ме е.“

Е, ако в стаята бе настъпил Златния миг, той вече бе отминал. И започна да се случва нещо различно.

Би трябвало да го нарека Черния миг, но той все още бе приповдигнат и изпълнен с призрачна светлина. Говорехме припряно, проклинахме това безсмислие, и когато Никола най-сетне седна и захлупи глава в шепи, аз ударих няколко бляскави, яки глътки вино и започнах да крача и ръкомахам като него преди.

Осъзнах, докато го изказвах на глас, че дори и когато умрем, вероятно няма да намерим отговора на това защо изобщо сме живели. Дори и отявленият атеист вероятно си мисли, че след смъртта ще получи някакъв отговор. Тоест Бог ще е там или няма да има нищичко.

— Но просто е така — казах. — В онзи миг ние не правим никакво откритие! Просто преставаме да съществуваме! Преминаваме в нищото, без дори да разберем — виждах вселената, картина на слънцето, планетите, звездите, на черната безпределна нощ. И започнах да се смея.

— Разбираш ли! Никога няма да разберем защо, по дяволите, се е случило изобщо всичко това, дори и когато то свърши! — креснах на Никола, който се бе отпуснал на леглото, кимаше и пиеше вино от гарафа. — Ще умрем и няма и да разберем! Никога няма да разберем, и цялата тази безсмислица просто ще продължава ли продължава. А ние вече няма да сме нейни очевидци. Няма да притежаваме дори и тази мъничка сила — да ѝ придаваме смисъл с разума си! Просто няма да ни има, ще сме мъртви, мъртви, мъртви, без дори да го знаем!

Ала бях престанал да се смея. Замрях и разбрах напълно какво говоря!

Нямаше Страшен съд, нямаше окончателно обяснение, нямаше миг на озарение, в който всички страшни неправди ще бъдат поправени и от всички ужаси ще дойде избавление.

Вещиците, изгорени на кладата, никога нямаше да бъдат отмъстени.

Никой никога нямаше да ни каже нищо!

Не, аз не го разбирах в онзи миг. Виждах го! И започнах да издавам един-единствен звук:

— О! — възкликнах отново. — О! — а после го повторих по-силно, и все по-силно и по-силно, и изтървах бутилката вино на пода. Хванах се за главата и продължавах да го повтарям, и виждах устата си, отворена в идеалния кръг, който бях описал на майка си, и продължавах да възклицавам: — О, о, о!