Вампирът Лестат

— Ти създаваш живот, когато свириш — казах. — Създаваш нещо от нищото. Сътворяваш нещо добро. И това за мен е благослов.

— Аз създавам музика и тя ме прави щастлив — каза той. — Какво толкова добро и благословено има в това?

При тези думи махнах с ръка, както вече неизменно посрещах неговия цинизъм.

— Толкова години преживях сред тези, които не създават нищо и не променят нищо — казах. — Актьорите и музикантите за мен са светци.

— Светци? — възкликна той. — Благослов? Доброта? Лестат, слисан съм от езика ти.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Ти не разбираш. Говоря за характера на човешките същества, не за онова, в което вярват. Говоря за тези, които не биха приели безполезен живот, само защото им е бил отреден по рождение. Тоест, тези, които искат да станат нещо по-добро. Те се трудят, те се жертват, вършат нещо…

Това го трогна, а аз леко се изненадах, че съм го казал. Ала все пак чувствах, че с нещо съм го обидил.

— В това има благослов — продължих. — Има святост. И има ли Бог, няма ли, в него има доброта. Знам го така, както знам, че планините се издигат навън и че звездите светят.

Изглеждаше ми тъжен. И все още изглеждаше обиден. Но в момента аз не мислех за него.

Мислех за разговора, който бях провел с майка си, и за усещането ми, че аз не бих могъл да съм добър и да въстана срещу семейството си. Ала ако повярвах в казаното от мен…

И, сякаш четеше мислите ми, той ме попита:

— Но ти наистина ли вярваш във всичко това?

— Може би да, а може би не — отвърнах. Не издържах да го гледам толкова тъжен.

И мисля, че заради това, повече от всичко друго, му разказах цялата история за това как избягах с артистите. Разказах му неща, които на никого не бях казвал, дори и на майка си — за онези няколко дни и за щастието, което ми бяха донесли.

— И сега, как би могло да не е добро да даваш и да получаваш такова щастие? — попитах. — Ние съживихме онзи град, когато изиграхме нашата пиеса. Вълшебство, казвам ти. То може да лекува болните, може!

Той поклати глава. И разбрах, че има неща, които той иска да каже, ала от уважение към мен ги премълчава.

— Ти не разбираш, нали? — попитах.

— Лестат, грехът винаги е приятен — каза той сериозно. — Не го ли виждаш? Защо мислиш, че Църквата винаги е порицавала артистите? От Дионисий, бога на виното, произхожда театърът. Можеш да го прочетеш у Аристотел. А Дионисий е бил бог, който е подтиквал хората към поквара. Хубаво ти е било на онази сцена, защото тя е била безпътна и разюздана от вековното служение на бога на гроздето — и ти си вилнял по нея, въставайки срещу баща си…

— Не, Ники. Не, хиляди пъти не.

— Лестат, ние сме партньори в греха — усмихна ми се той най-накрая. — Винаги сме били. И двамата сме се държали лошо, и двамата сме заслужили лоша слава. Точно това ни свързва.

Сега бе мой ред да добия тъжен, обиден вид. А Златният миг си бе отишъл безвъзвратно — освен ако не се случеше нещо ново.

— Хайде — приканих го внезапно. — Вземай цигулката си, ще отидем някъде в гората, където музиката няма да събуди никого. Ще проверим дали в нея няма доброта.

— Ти си луд! — възкликна той, ала награби неотворената бутилка за гърлото и незабавно тръгна към вратата.

Следвах го по петите.

Когато той излезе от дома си с цигулката, каза:

— Да отидем там, където са изгаряли вещиците! Виж, луната е разделена точно по средата. Светло е. Ще танцуваме дяволския танц и ще свирим на духовете на вещиците.

Разсмях се. Трябваше да съм пиян, че да се навия на това.

— Ще върнем светостта на това място — рекох — с добра и чиста музика.

Много, много години бяха минали, откакто бях ходил на кладата на вещиците.

Луната беше достатъчно ярка, както бе казал той — виждаха се овъглените колове, наредени в мрачен кръг, и земята, на която нищо не растеше дори сто години след изгарянията. Новоизраслите фиданки на гората растяха надалече. И вятърът духаше на поляната, а горе, вкопчило се в скалистия склон, селото витаеше в мрака.

Обвя ме лек хлад, но това бе само сянка на болката, която бях изпитал като дете, когато чух ужасните думи „опечени живи“, когато си представях страданията им.

Бялото лице на Ники сияеше на бледите лъчи. Той веднага засвири циганска песен и затанцува в кръг, докато свиреше.

Аз седнах на един широк, изгорял пън и отпих от бутилката. И сърцераздирателното чувство ме обзе, както винаги, заедно с музиката. Какъв грях има тук, помислих си, освен цял живот да живея на това ужасно място? И съвсем скоро вече плачех, безмълвно и ненатрапчиво.

Въпреки че музиката сякаш не спираше, Ники ме заутешава. Седяхме един до друг, и той ми каза, че светът е пълен с неправди и че ние сме пленници, той и аз, на това отвратително кътче на Франция, и някой ден ще се изтръгнем от него. А аз се замислих за майка си в замъка горе в планината и тъгата ме скова, докато вече не издържах и Ники отново засвири и ми каза да танцувам и да забравя всичко.