Вампирът Лестат

— Ако ми помогнеш, нищо няма да им стане — заувещава ме съществото. — Те ще бъдат заедно, и ще са спокойни. Бутни го. Хайде! Бутай! О, погледни я! Какво се е случило с нея! Виж!

— Добре, да му се не види! — прошепнах, и обзет от срам, отново допрях длани до Енкил и го побутнах, ала да го помръдна бе невъзможно. Тук силата ми нямаше никакво значение, а изгорелият още повече ме дразнеше с неговите безсмислени дрънканици и тикане.

Ала тогава той хлъцна, забръщолеви, вдигна във въздуха костеливите си ръце и заотстъпва назад.

— Какво ти става! — викнах му, като едва се сдържах да не се разпищя и да побягна. Ала скоро видях.

Акаша бе застанала зад Енкил, непосредствено зад него, и ме гледаше през рамото му, и видях, че нейните пръсти обгръщат мускулестите му ръце. Очите ѝ в стъклената си красота бяха все така безизразни. Ала тя го караше да се раздвижи, и последва зрелище: тези две създания се движеха по своя собствена воля, той отстъпваше бавно и едва докосваше земята с крака, засланяше я и аз виждах само ръцете ѝ, горната половина на главата и очите.

Примигах и се опитах да мисля трезво.

Те отново седяха на своята издатина, един до друг, в същата поза, в която ти ги видя тази вечер в подземието тук, на острова.

Изгореното същество бе близо до припадък. Бе паднало на колене и нямаше нужда да ми обяснява защо. Много пъти ги бе откривало в най-различни пози, ала никога досега те не бяха помръдвали пред очите му. И никога не я бе виждал такава.

А аз щях да се пръсна от знанието защо я бе видял такава. Тя бе дошла при мен. Но в един момент моята гордост и радост отстъпиха пред неизбежното — непреодолимо страхопочитание, и най-сетне скръб.

Заплаках. Разплаках се неудържимо, както не бях плакал, откакто със стария бог в дъбравата преживях моята смърт, и това проклятие, това велико, могъщо и лъчезарно проклятие ме бе сполетяло. Плачех, както се разплака ти, когато ги видя за първи път. Плачех за тяхната неподвижност и самота, и за това ужасно малко място, в което те се взираха напред в нищото или седяха в тъмното, докато горе Египет умираше.

Богинята, майката, създанието, каквото и да бе тя. Неразумна и безмълвна или безпомощна наша прародителка, тя ме гледаше. И това несъмнено не бе илюзия. Големите ѝ лъскави очи, обрамчени от черни мигли, се взираха в мен. И отново се разнесе гласът ѝ, ала в него не се долавяше нищо от предишната мощ, той бе просто мисъл, отвъд всякакви думи, която изникна в ума ми:

Изведи ни от Египет, Марий. Старейшината възнамерява да ни погуби. Пази ни, Марий. Инак ще загинем тук.

— Кръв ли искат? — извика изгорелият. — Раздвижили са се, защото искат жертва ли? — нареждаше съсухреният умолително.

— Върви им доведи жертва — наредих му.

— Сега не мога, нямам сили. А те не желаят да ми дадат от целебната си сила, да ми дадат само няколко капчици, изгорялата ми плът можеше да се съживи, кръвта в мен да бликне отново, и щях да им принеса славни жертви.

Но в тази малка реч имаше нещо нечестно, защото те вече не желаеха славни жертвоприношения.

— Опитай отново да пиеш от кръвта им — насърчих го, и това бе ужасно себично от моя страна. Просто исках да видя какво ще се случи.

Ала за мой срам той наистина отиде при тях, наведе се и започна да ридае и да ги умолява да му дадат от тяхната могъща кръв, древна кръв, та изгарянията му да заздравеят по-бързо, разправяше, че е невинен, че не той ги е заровил в пясъка, а Старейшината, и им се молеше, молеше да му позволят да пие от първичния извор.

А после го обзе ненаситна жажда. Разтърсван от гърчове, той показа зъбите си като кобра и се стрелна, протегнал черните си нокти, към шията на Енкил.

Ръката на Енкил се вдигна, точно както бе казал Старейшината, и запокити изгорелия чак на другия край на стаята.

Той падна по гръб, а ръката се върна на мястото си.

Изгорелият ридаеше, а аз изпитвах още по-голям срам. Изгорелият бе твърде слаб и не можеше да излезе на лов за жертви и да доведе жертви. Аз го бях насърчил, само за да видя какво ще стане. И мракът тук, скърцащият пясък по пода, пустотата, вонята на факлата и грозната гледка на гърчещото се и ридаещо изгоряло същество, всичко това въздействаше толкова обезсърчително, че не можеше да се изкаже с думи.

— Тогава пий от мен — рекох аз, разтреперан от зрелището. Зъбите отново се оголиха, ръцете се протегнаха да ме хванат. Но поне това можех да направя за него.

12

Когато приключих с това създание, му наредих да не пуска никого да влиза в подземието. Как, по дяволите, той би могъл да ги уварди от когото и да било, не можех да си представя, но му го заявих с потресаваща властност и побързах да изчезна.

Върнах се в Александрия, проникнах с взлом в дюкян, който продаваше старинни вещи, откраднах два позлатени и изрисувани саркофага за мумии и много лен за увиване и се върнах в пустинното подземие.

И смелостта, и страхът ми бяха стигнали своя връх.