Вампирът Лестат

Както често се случва, когато даваме кръв или я поемаме от друг себеподобен, когато изгорелият заби зъби в гърлото ми, пред очите ми изникнаха образи, засънувах образи. И онова, което бях видял и сънувал, бе свързано с Египет, с епохата на Египет и с това, че четири хиляди години по тази земя езикът, вярата и изкуството почти не се бяха променили. И за първи път това ми бе понятно и ме накара да изпитам дълбоко състрадание към Майката и Бащата, реликви от тази земя, също както пирамидите бяха реликви. А състраданието подхрани любопитството ми и го превърна в чувство, сродно на отдаденост.

Макар че, честно да си призная, бих откраднал Майката и Бащата и само за да оцелея.

Това ново познание и ново увлечение ме вдъхновяваше. Когато отидох при Акаша и Енкил, за да ги положа в дървените ковчези за мумии, знаех със сигурност, че Акаша ще го позволи и че един удар на Енкил сигурно щеше да ми разбие главата.

Но и Енкил отстъпи като Акаша. Те ми позволиха да ги увия в лен, да ги превърна в мумии и да ги положа в хубавите дървени ковчези с изрисувани върху тях чужди лица и безкрайните изписани с йероглифи наставления за мъртвите и да ги откарам в Александрия. Това и направих.

Оставих съществото дух в ужасна възбуда, когато поех, повлякъл и под двете подмишници по един ковчег за мумия.

Когато пристигнах в града, наех мъже да отнесат ковчезите в дома ми — тъй ми изглеждаше по-подобаващо, а после ги закопах дълбоко в градината, като през цялото време обяснявах на глас на Акаша и Енкил, че престоят им в пръстта няма да е продължителен.

Следващата нощ ме обзе ужас, че се налага да ги оставя. Ловувах и убих само на няколко крачки от портата на собствената си градина. А после пратих робите си да купят коне и каруца за мен и да приготвят всичко за пътешествие по крайбрежието до Антиохия на река Оронт, град, който познавах и обичах и в който чувствах, че нищо няма да ни застрашава.

Както се и боях, Старейшината се появи скоро. Дори го очаквах в сумрачната си спалня, изтегнат на леглото като римлянин, с лампата до мен и със старо копие на някаква римска поема в ръка. Питах се дали ще усети къде се намират Акаша и Енкил и нарочно си представях неистини — че съм ги затворил в самата велика пирамида.

Все още сънувах съня за Египет, дошъл от изгорялата земя, в която законите и вярата бяха останали непроменени по-дълго, отколкото можехме да си представим, земя, познавала картинното писмо, пирамидите и митовете за Озирис и Изида още когато Гърция е тънела в мрак, а Рим изобщо го е нямало. Видях как река Нил се разлива над бреговете си. Виждах планините от двете ѝ страни, обграждащи долината. Виждах времето със съвсем различна представа за него. И това не просто бе сънят на изгорелия — това бе всичко, което някога бях видял и узнал за Египет, усещане за неща, родили се там, за които бях научил от книгите далеч, преди да стана дете на Майката и на Бащата, които сега възнамерявах да отведа със себе си.

— Кое те кара да мислиш, че ще ти ги поверим! — възкликна Старейшината още щом се появи на вратата. Беше грамаден, когато, облечен само с късата ленена пола, се заразхожда из стаята ми. Светлината на лампата лъщеше по голата му глава, по кръглото му лице, по изпъкналите му очи. — Как смееш да отвеждаш Майката и Бащата! Какво си им сторил!

— Ти си бил онзи, който ги е изнесъл на слънце — отвърнах.

— Ти си искал да ги погубиш. Ти си онзи, който не е вярвал в старата история. Ти си бил пазителят на Майката и Бащата и ме излъга. Ти си предизвикал смъртта на нашите себеподобни от единия край на света до другия. Ти. И ти ме излъга!

Той се стъписа. Реши, че съм се възгордял нетърпимо, неописуемо. И аз бях на същото мнение. Ала какво от това? В негова власт е било да ме изпепели, ако и когато е изгорил Майката и Бащата. И тя бе дошла при мен! При мен!

— Не знаех, че това ще се случи — заяви той сега, с набъбнали по челото вени и свити юмруци. Докато се мъчеше да ме сплаши, приличаше на огромен гологлав нубиец. — Кълна ти се във всичко свято, не знаех. А и ти не знаеш какво е да бъдеш техен пазител, да ги гледаш година след година, десетилетие след десетилетие, век след век и да знаеш, че те могат да говорят, могат да се движат и не желаят!

Не изпитвах състрадание нито към него, нито към изреченото от него. Той бе просто загадъчна фигура, застанала в средата на тази стаичка в Александрия, и той ми роптаеше за някакви страдания, непостижими за въображението. Как бих могъл да му съчувствам?