Вампирът Лестат

Е, вонята беше нищо в сравнение с гледката.

В дълбока затворническа килия лежаха струпани на купчина трупове във всякакви стадии на разложение, костите и изгнилата плът гъмжаха от червеи и ларви. Плъхове побягнаха, стреснати от светлината на факлата, и се отъркваха в краката ми, устремени към стълбището. Погнусата заседна на възел в гърлото ми. Вонята ме задушаваше.

Но не можех да престана да се взирам в телата. Тук имаше нещо важно, нещо ужасно важно, което трябваше да разбера. И изведнъж осъзнах, че всички тези мъртъвци, жертвите, бяха мъже — ботушите и парцаливите им дрехи го доказваха, и всички до един имаха руси коси, много подобни по цвят на моята. Малцината, чиито черти все още се различаваха, изглеждаха млади, високи, със слабо телосложение. А най-скорошният тукашен обитател — мокрият и смрадлив труп, който лежеше с ръце, протегнати към решетките, толкова много приличаше на мен, все едно ми беше брат.

Замаян, аз тръгнах напред, и накрая ботушът ми опря в главата му. Сниших факлата и устата ми зейна, сякаш от нея се изтръгваше писък. Влажните, лепкави очи, около които кръжаха мушици, бяха сини!

Залитнах назад. Обзе ме див страх, че трупът ще се раздвижи, ще ме стисне за глезена. И знаех защо. Дръпнах се към стената и съборих чиния с изгнила храна и кана. Каната се търколи и се счупи и прокиснало мляко плисна от нея като повръщано.

Обръч от болка стисна ребрата ми. Кръв изригна като течен огън в устата ми, блъвна от устните ми и се разплиска на пода пред мен. Наложи се да се опра на отворената врата, за да се задържа на крака.

Но през мъглата на погнусата се взирах в кръвта. На светлината на факлата се взирах във великолепния ѝ тъмночервен цвят.

Гледах я как потъмнява, докато попива в хоросана между каменните плочи. Кръвта беше жива и сладкият ѝ мирис прерязваше като нож вонята на мъртвите. Спазми на жажда прогониха гаденето. Гърбът ми се извиваше в дъга. Навеждах се все по-надолу и по-надолу към кръвта със смайваща гъвкавост.

И през цялото време мислите ми препускаха. Този младеж е бил жив в тази клетка; тази гнила храна, това прокиснало мляко бяха тук или за да го нахранят, или за да го измъчват. Той бе издъхнал в килията, затворен тук с тези трупове, с пълното съзнание, че скоро ще стане един от тях.

Господи, да преживееш такива мъки! Такива мъки! И колко ли от останалите бяха познали съвсем същата участ, млади руси мъже, всички до един.

Бях коленичил и се извивах надолу. Свалих ниско факлата, която държах в лявата си ръка, главата ми се наведе чак до локвата кръв, езикът ми се стрелна от устата ми, все едно език на гущер. Той заблиза кръвта по пода. Тръпки на екстаз. О, каква прелест!

Аз ли вършех това? Аз ли лочех кръв на няма и педя от този труп? Моето сърце ли подскачаше с всяка глътка на няма и педя от мъртвото момче, което Магнус бе довел тук така, както бе довел мен? Това момче, което после Магнус бе обрекъл на смърт, вместо на безсмъртие?

Мръсната килия трепкаше като пламък, докато ближех кръвта. Косите на мъртвеца докоснаха челото ми. Окото му, подобно на пукнат кристал, се взираше в мен.

Защо не бях и аз заключен в тази килия? Каква ли проверка бях издържал, та сега не крещях и не тресях решетките и ужасът, който бях предусетил в селския хан, не ме заливаше бавно?

Трепетите на кръвта преминаха по ръцете и краката ми. И звукът, който чух — величествен звук, също тъй омагьосващ, колкото и тъмночервеният цвят на кръвта, синьото на момчешкото око, блещукащите криле на мушиците, приплъзващото се опалово тяло на червея, сиянието на факлата, — бе собственият ми суров, гърлен рев.

Изпуснах факлата и с мъка се изправих отново на колене, ударих се в тенекиената чиния и счупената кана. Изправих се на крака и побягнах нагоре по стълбището. И когато затръшнах вратата на тъмницата, писъците ми се заиздигаха все по-нагоре, чак до самия връх на кулата.

Бях загубен в звука, който отекваше в камъните и отново се връщаше при мен. Не можех да спра, не можех да затворя уста, нито да я затисна с длан.

Но през решетката на входа и през десетината тесни прозорчета горе видях да се процежда безподобната светлина на утрото. Писъците ми стихнаха. Камъните засияха. Светлината се процеждаше около мен като жежка пара и изгаряше клепачите ми.

Не аз взех решението да побягна — аз просто вече тичах, нагоре, нагоре, към вътрешната стая.

Когато излязох от прохода, стаята бе изпълнена с мъгляв пурпурен огън. Скъпоценните камъни, които преливаха от сандъка, като че се движеха. Когато вдигнах капака на саркофага, не виждах почти нищо.

Той бързо се захлопна над мен. Болката, изгаряща лицето и ръцете ми, утихна и аз не помръдвах, и бях на сигурно място, и страхът и мъката се стопиха и превърнаха в хладен, бездънен мрак.

7

Жаждата — тя ме пробуди.

И веднага осъзнах къде се намирам, а също и какво съм. Нямаше ги сладките сънища на смъртен за студено бяло вино или за свежата зелена трева под ябълковите дървета в бащината ми градина.

В тесния мрак на каменния ковчег опипах зъбите си с пръсти и открих, че са опасно дълги и остри като малки ножове.