Вампирът Лестат

Е, сега знам, че независимо дали вярвам в ада или не, вампирите могат да се обичат помежду си, че и когато се посветиш на злото, не преставаш да обичаш. Или така ми се стори в този кратък миг. Но не започвай пак да плачеш. Не мога да търпя всичкия този плач.

Извърнах очи към големия дървен сандък, отчасти скрит от горния край на ковчега. Не беше заключен. Прогнилият му дървен капак едва не се откърти от пантите, когато го отворих.

И въпреки че старият господар бе казал, че ми оставя съкровището си, онова, което видях вътре, ме слиса. Сандъкът беше претъпкан със скъпоценности, злато и сребро. Там имаше безбройни пръстени със скъпоценни камъни, диамантени огърлици, перлени нанизи, сребърни сервизи, монети и стотици и хиляди най-разнообразни драгоценности.

Прокарах леко пръсти по купа, а после започнах да греба с шепи, и ахвах, щом светлината разпалеше червеното на рубините, зеленото на смарагдите. Виждах отблясъци от цветове, каквито не бях и сънувал, богатство, което никак не можеше да се измери. Това бе прочутият сандък на карибските пирати, пословичният кралски откуп.

И сега то беше мое.

Разгледах го пак, този път по-бавно. Из купа съкровища бяха пръснати и лични и нетрайни вещи. Маски от сатен, който гниеше и се ронеше от златната украса, дантелени кърпички и парчета плат със забодени в тях игли и брошки. Тук имаше парче кожена сбруя, окичена със златни звънчета, мухлясала дантела, прокарана през пръстен, дузини кутийки за енфие, медальони, окачени на кадифени панделки.

От своите жертви ли бе взел Магнус всичко това?

Вдигнах един инкрустиран със скъпоценни камъни меч, твърде тежък за днешните времена, и износен чехъл, запазен може би заради токата си с фалшив диамант.

Разбира се, той беше вземал каквото си поиска. Ала въпреки това сам той ходеше облечен в дрипи, в опърпан костюм от друга епоха и бе живял тук, както в някой по-ранен век са живели отшелниците. Не можех да го проумея.

Ала из това съкровище бяха разпръснати и други предмети. Броеници от разкошни безценни камъни, и все още с разпятията! Докосвах малките свещени изображения. Клатех глава, хапех си устната, сякаш казвах: колко ужасно е, че ги е откраднал! Но в същото време ми се струваше много смешно. И това бе още едно доказателство, че Бог няма власт над мен.

И както се бях замислил и се опитвах да реша дали всичко това е било толкова случайно, колкото изглеждаше сега, извадих от съкровището изящно огледало с дръжка, инкрустирана с перли.

Огледах се в него почти несъзнателно, както често човек поглежда в огледала. И там се видях, както би очаквал един човек, само дето кожата ми бе много бяла, също толкова бледа, колкото кожата на стария демон, а цветът на очите ми от обичайното синьо се бе преобразил в смесица от виолетово и кобалтово с приглушени дъгоцветни отблясъци. Косата ми бе добила сияен блясък, и когато я пригладих назад с пръсти, почувствах в нея нова, непозната жизненост.

Всъщност този там, в огледалото изобщо не беше Лестат, а някакво негово копие, създадено от други субстанции! И няколкото бръчки, които времето бе прокарало по лицето ми на двайсетгодишна възраст, бяха или изчезнали, или по-лаконични и мъничко по-дълбоко врязани отпреди.

Взирах се в отражението си. Неистово търсех себе си в него. Разтърквах лицето си, дори и огледалото търках и стисках устни, за да не се разплача.

Най-сетне затворих очи, и пак ги отворих, и се усмихнах много нежно на създанието. И той ми се усмихна. Да, това си беше Лестат. И в лицето му нямаше нищичко, което да намеква за злоба.

Е, поне не за голяма злоба. Само старата пакостливост и импулсивност. То би могло дори да е ангел, това създание, само че когато сълзите му наистина бликнаха, те бяха червени и целият му образ имаше червен оттенък, защото виждаше в червено. И имаше злобни мънички зъбки, които можеше да забие в долната си устна, когато се усмихва, и това правеше вида му абсолютно ужасяващ. Едно добричко лице с една дребна чертица, която бе ужасно, ужасно зловеща!

Но внезапно ми хрумна, че виждам собственото си отражение! А не твърдяха ли, че призраците, духовете и тези, чиито души бе обсебил адът, огледалата не ги отразяват?

Обзе ме жажда да науча всичко за това, в което се бях превърнал. Жажда да узная как мога да попадна сред смъртните. Исках да обикалям улиците на Париж, да виждам с новите си очи всички чудеса на живота, които нявга бях съзирал. Исках да виждам хорските лица, да виждам разцъфналите цветя и пеперудите. Да видя Ники, да чуя свирнята на Ники… Не.

Отречи се от това. Но съществуваха хиляди видове музика, нали? И когато затворих очи, ми се стори, че чувам оркестъра на Операта, ариите кънтяха в ушите ми. Толкова отчетлив бе споменът, толкова ясен.

Ала нищо оттук нататък нямаше да е обикновено. Ни радостта, ни болката, ни най-простичкия спомен. Всичко щеше да притежава този великолепен блясък, дори и скръбта по загубеното завинаги.