Вампирът Лестат

— Сега, след като изгоря — каза той и ме сграбчи за китката — и огънят угасне, ти трябва да разпръснеш пепелта. Изслушай ме, малкият. Разпръсни пепелта. Иначе бих могъл да се върна, и в каква форма, не смея да си представя. Но, помни ми думата, ако ме оставиш да се завърна, още по-противен отсега, ще те издиря и ще те изпепелявам, докато не се покриеш с белези като мен сега, чуваш ли ме?

Все още не можех да се насиля да отговоря. Това не беше страх. Беше ад. Усещах как зъбите ми растат, и цялото ми тяло пламти. Закимах трескаво.

— Ах, да — усмихна се той и също кимна, зад гърба му огънят ближеше тавана, светлината се процеждаше покрай очертанията на лицето му. — Аз моля само за милост, преди да тръгна да търся ада, ако има ад, или сладка забрава, която без съмнение не заслужавам. Ако съществува Княз на мрака, то най-сетне очите ми ще го съзрат. И ще му се изплюя в лицето.

Тъй че разпръсни изгореното, както ти заповядвам, и след като го свършиш, промъкни се в леговището ми през тесния коридор и много внимавай да сложиш камъка на мястото му, след като влезеш там. Там, вътре, ще намериш ковчега ми. И в този сандък или негово подобие трябва да се затваряш денем, инак слънчевата светлина ще те изпепели. Помни ми думата, нищо на света не може да сложи край на живота ти, освен слънцето или пожар като този, който виждаш пред теб, и дори и тогава, само, повтарям, само ако разпръснат пепелта ти, след като изгориш.

Извърнах лице от него и от пламъците. Бях се разплакал и единственото, което ме спираше да не се разридая, бе ръката, с която притисках устата си.

Но той ме издърпа при огъня, и накрая двамата застанахме пред изкъртения камък и пръстът му отново го посочи.

— Моля те, остани с мен, моля те! — умолявах го. — Само за мъничко, само една нощ, умолявам те! — и отново мощта на гласа ми ме ужаси. Това изобщо не беше моят глас. Обгърнах го с ръце. Вкопчих се здраво в него. Бледното му изпито лице за мен бе необяснимо прекрасно, черните му очи бяха изпълнени с твърде странно чувство.

Сиянието блещукаше по косата му, в очите му и после изведнъж той изкриви уста в шутовска усмивка.

— Ех, алчни сине — възкликна той. — Не ти ли стига да си безсмъртен и целият свят да е твоя трапеза? Сбогом, малкият. Направи, каквото ти казвам. Запомни — пепелта! И зад този камък — вътрешното убежище. Там, вътре, е всичко, от което ще имаш нужда, за да благоденстваш.

Вкопчих се упорито в него, мъчейки се да го удържа. Той се смееше тихо в ухото ми, дивеше се на моята сила.

— Отлично, отлично — прошепна той. — А сега живей вечно, прекрасни Вълкоубиецо, с дарбите, които ти е дала природата, и сам открий за себе си всички онези най-неестествени дарове, които аз добавих към останалото.

И той ме отблъсна от себе си така, че залитнах. И скочи толкова високо и толкова надалече, право в средата на пламъците — сякаш полетя.

Видях го как се спуска. Видях как огънят подпали дрехите му.

Устата му сякаш се превърна във факла, и после внезапно очите му се разтвориха широко, а устата му зейна като огромна черна пещера сред сиянието на пламъците, а смехът му се издигна до такива пронизителни тонове, че си запуших ушите.

Той скачаше на четири крака нагоре-надолу в пламъците, и внезапно осъзнах, че моите викове са заглушили смеха му.

Издължените ръце и крака се издигаха и рухваха, издигаха се и рухваха, а после изведнъж се съсухриха. Огънят полъхна, разгоря се. И в сърцето му вече не виждах нищо, освен самите пламъци.

Ала продължих да плача. Паднах на колене, затиснал очи с ръце. Но върху затворените си клепачи все още ги виждах — взривове от огромни искри, един след друг, докато най-сетне прилепих чело о пода.

4

Стори ми се, че съм лежал години наред на пода, загледан в догарящия огън, от който най-сетне останаха само овъглени цепеници. Стаята бе изстинала. През отворения прозорец влизаше мразовит въздух. Собствените ми ридания отекваха в ушите ми, докато вече не можех да издържам. И не ме утешаваше знанието, че в това състояние всичко се възприема преувеличено, дори и преизпълващата ме несрета.

От време на време отново започвах да се моля. Молех за прошка, но прошка за какво, не бих могъл да кажа. Молех се на Блажената майка, на светците. Мърморех молитвите отново и отново, докато накрая те се превърнаха в безсмислено монотонно нареждане.

А сълзите ми бяха кървави, и оставяха петна по ръцете ми, когато бършех лицето си.

После лежах, проснат върху каменните плочи, и вече не мърморех молитви, а онези нечленоразделни молби, които редим пред всичко могъщо, всичко свещено, всичко, което съществува или не под всякакви имена. Не ме оставяй тук самичък. Не ме изоставяй. Аз съм на лобното място на вещиците. Това е лобното място на вещиците. Не ме оставяй да пропадна още повече, отколкото пропаднах тази нощ. Не позволявай това да се случи… Лестат, събуди се.

Но думите на Магнус се върнаха при мен, отново и отново — „Да намеря ада, ако има ад… Ако съществува Княз на мрака…“