Вампирът Лестат

Стоях, прилепен до него, и усещах мускулите му, костите му и контура на ръцете му. Аз познавах това тяло. И все пак, някакво вцепенение пълзеше в тялото ми и възторжени тръпки, когато всяко чувство проникнеше във вцепенението, проникването го усилваше и то ставаше по-пълноценно, по-остро, аз почти виждах онова, което усещах.

Но най-върховното си оставаше сладката, разкошна кръв, която ме изпълваше, и аз пиех ли пиех.

Още, още — само за това бих могъл да мисля, ако изобщо можех да мисля, и въпреки че беше много гъста, тя струеше в мен като светлина. Този червен ручей се струваше толкова лъчезарен на душата ми, толкова ослепителен — всички отчаяни желания на моя живот бяха утолени хилядократно.

Ала тялото му, ножницата, за която се бях вкопчил, умаляваше под моето. Чувах слабото му, задъхано дишане. Ала той не ме накара да спра.

Обичам те, искаше ми се да му кажа. Магнус, мой неземни господарю, ти, отвратително чудовище, обичам те, ето това съм желал, желал, желал толкова силно винаги, и никога не можех да го имам, ето това. И ти ми го даде!

Чувствах, че ако продължи, аз ще умра, и то продължи, и аз не умрях.

Но съвсем изведнъж почувствах нежните му, любящи ръце да галят раменете ми, и със своята несметна сила, той ме оттласна назад.

Нададох протяжен жален вик. Мъката в него ме разтревожи. Ала той ме изправяше на крака. Все още бях в прегръдките му.

Той ме отведе до прозореца и аз се загледах навън, облегнал ръце от двете страни на камъка отвън. Треперех и кръвта в мен пулсираше във всичките ми вени. Опрях чело на желязната решетка.

Далече, далече надолу се издигаше тъмният връх на хълм, обрасъл с дървета, които сякаш блещукаха на слабата звездна светлина.

А по-нататък градът с неговата пустиня от светлинки тънеше не в мрак, а в мека виолетова мъгла. Снегът, застлал всичко, сияеше и се топеше. Покриви, кули, стени — всички те бяха безброй фасети в лавандулово, мораво, розово.

И щом присвих очи, видях милиони прозорци, като толкова много лъчи, а после, сякаш това не бе достатъчно, в самите му дълбини — ясно забележимото движение на хора. Мънички смъртни, вървящи по мънички улици, главите ѝ ръцете им се докосваха в мрака, самотен мъж — мъничка точица, се спускаше надолу от брулената от вятъра камбанария. Един милион души върху мозаечната повърхност на нощта, а във въздуха тихо се носеха безброй неясни, преплитащи се човешки гласове. Викове, песни, едва доловим полъх от музика, приглушен камбанен звън.

Изстенах. Ветрецът рошеше косата ми, и аз чух собствения си глас така, както никога преди, да плаче.

Градът избледня. Освободих го, милионните му рояци отново се изгубиха в огромната, дивна игра на лилави сенки и помръкваща светлина.

— О, какво направи, какво е това, що ми даде? — прошепнах.

И ми се стори, че думите ми не свършваха една подир друга, а по-скоро се изливаха заедно, докато целият ми плач се превърна в един мощен, сплотен звук, който усилваше до съвършенство ужаса и радостта ми.

И да имаше Бог, той вече нямаше значение. Той се намираше в някакво скучно и тягостно царство, чиито тайни отдавна, отдавна бяха оплячкосани, а светлините му отдавна бяха помръкнали. Тук бе пулсиращият център на самия живот, около който се въртеше всичко истински сложно. Ах, колко примамлива бе тази сложност, усещането, че съществуваш…

Зад мен краката на чудовището се потътриха по каменните плочи.

И когато се обърнах, го видях, блед и обезкървен — приличаше на голяма празна обвивка на самия себе си. Очите му бяха замъглени от кървавочервени сълзи и той протягаше ръце към мен, сякаш от болка.

Притеглих го на гърдите си. Такава обич изпитвах към него, каквато никога досега не бях познал.

— Ах, не виждаш ли? — разнесе се ужасният глас, протяжно произнесените думи, безкрайният шепот. — Мой наследнико, избран да приеме Мрачната дарба от мен, имаш повече живец и кураж от десетима смъртни, какво Дете на мрака ще бъдеш ти!

Целунах клепачите му. Събрах в шепи меката му черна коса. Сега той за мен вече не бе страшен, а просто странен и бледен, и може би изпълнен с някаква по-дълбокомислена поука от въздишащите дървета долу или трепкащият вик, който ме зовеше от много мили далеч.

Хлътналите му страни, издълженото му гърло, тънките крака… това бяха само негови естествени части.

— Не, новаче — въздъхна той. — Запази целувките си за света. Моето време дойде, и ти ми дължиш една-единствена почит. Ела сега с мен.

3

Надолу по вита стълба ме затегли той. И всичко, що съзирах, ме поглъщаше. Грубо издяланите камъни сякаш сами излъчваха светлина, дори и плъховете, които се стрелкаха край нас в тъмното, притежаваха странна красота.

После той отключи една тежка, укрепена с желязо врата, предаде ми тежката халка с нанизани ключове и ме въведе в една голяма, гола стая.

— Сега ти си мой наследник, както вече ти казах — заговори той. — Тази къща и всичките ми съкровища ще станат твои. Но първо ще постъпиш, както аз ти кажа.