Вампирът Лестат

Сладостта и мекотата, и светът, отишъл далече-далече, и дори той в грозотата си, всичко това по странен начин не ме засягаше, като насекомо, прилепено до стъкло, което не предизвиква у нас погнуса, защото не може да ни докосне, и екотът на гонга, и изтънчената наслада, и после аз напълно се изгубих. Бях безтелесен и насладата бе безтелесна. Аз не бях нищо друго, освен наслада. И се приплъзнах в мрежа от лъчисти мечти.

Видях катакомба, смрадлива катакомба. И бяло създание, вампир, което се пробуждаше в плитък гроб. В тежки вериги бе окован вампирът, а над него се бе привело чудовището, което ме бе отвлякло, и аз научих, че името му е Магнус и че в този сън той все още е смъртен, велик и могъщ алхимик. И той бе изкопал и оковал заспалия вампир точно преди да настъпи решителния час на смрачаването.

И сега, докато навън светлината в небесата помръкваше, Магнус изсмукваше от безпомощния безсмъртен пленник вълшебната и прокълната кръв, която щеше да го превърне в един от живите мъртъвци. Коварство бе това, той бе крадец на безсмъртие. Черен Прометей, който краде сияен огън. Смях в тъмнината. Смях кънтеше в катакомбата. Ехтеше от век на век. И гробната смрад. И екстазът, безмерен и бездънен, и неустоим, и после идваше краят.

Плачех. Легнах върху сламата и се примолих:

— Моля те, не го спирай…

Магнус вече не ме държеше и отново дишах сам, и сънищата се бяха разсеяли. Пропадах все по-надолу и по-надолу, а нощта, пълна със звезди, се издигаше все по-нагоре, скъпоценни камъни, пришити върху тъмнолилав воал.

— Колко хитро. А аз си мислех, че небето е… истинско.

Студеният зимен въздух полъхваше съвсем леко в тази стая. Усетих, че по лицето ми текат сълзи. Гореше ме жажда!

Далече, далече от мен Магнус стоеше и ме гледаше отгоре, ръцете му бяха увиснали ниско покрай тънките крака.

Опитах се да помръдна. Копнеех. Жажда изгаряше цялото ми тяло.

— Ти умираш, Вълкоубиецо — рече той. — Светлината помръква в сините ти очи, сякаш всички летни дни са си отишли…

— Не, моля ви… — жаждата бе нетърпима. Устата ми зееше отворена, гърбът ми се извиваше в дъга. И ето го най-сетне и последният ужас, смъртта, просто така.

— Поискай си го, дете — каза той. Лицето му вече не беше ухилена маска, а напълно преобразено от състрадание. Изглеждаше почти като човек, почти естествено остарял. — Поискай, и ще ти се даде — рече той.

Видях водите, бушуващи в планинските потоци на моето детство.

— Помогнете ми. Моля ви.

— Ще ти дам водата на всички води — пошушна той в ухото ми и ми се стори, че той изобщо не е бледен. Той беше просто старец, седнал до мен. Лицето му беше човешко, и почти тъжно.

Но докато гледах как се усмихва и побелелите му вежди се издигат в почуда, аз разбрах, че това не е истина. Той не беше човек. Той си беше същото онова древно чудовище, но сега се бе изпълнило с моята кръв!

— Виното на всички вина — въздъхна той. — Това е моето Тяло, това е моята Кръв.

И тогава ръцете му ме обгърнаха. Притеглиха ме до него, и усетих силната топлина, която се излъчваше от него, и той като че не бе изпълнен с кръв, а с обич към мен.

— Поискай го, Вълкоубиецо, и ще живееш вечно! — рече той, но гласът му прозвуча уморено и бездушно, а в погледа му имаше нещо далечно и трагично.

Усетих как главата ми се извръща настрани, тялото ми беше тежко и влажно и не можех да го овладея. Няма да поискам, ще умра, без да поискам. И после огромното отчаяние, от което толкова се страхувах, се простря пред мен, празнотата, която бе смъртта, и въпреки това аз казах „Не!“ Обзет от чист ужас, казах не. Няма да се преклоня пред тях, пред хаоса и пред ужаса. Казах не.

— Вечен живот — прошепна той.

Главата ми падна на рамото му.

— Инатлив Вълкоубиецо — устните му ме докоснаха, усетих топлия му дъх без мирис по шията си.

— Не инатлив — прошепнах. Гласът ми беше толкова немощен, че се зачудих дали той ме чува. — Храбър, не инатлив — струваше ми се безсмислено да го премълча. Какво ли значеше сега суетата? Какво ли значеше всичко? А и „инатлив“ бе дума толкова банална, толкова жестока…

Той повдигна лицето ми, и като ме придържаше с дясната си ръка, вдигна лявата и одра собственото си гърло с нокти.

Тялото ми се прегъна одве в ужасен гърч, но той притисна лицето ми до раната и заповяда:

— Пий.

Чух собствения си писък да проглушава собствените ми уши. И кръвта, която струеше от раната, докосна пресъхналите ми, напукани устни.

Жаждата сякаш изсъска на глас. Езикът ми заблиза кръвта. И чувството ме зашиба като камшик. И устата ми се разтвори и се прилепи към раната. И жадно всмуках с всичка сила от великия извор, който, знаех, щеше да утоли жаждата ми, както никога не бе утолявана преди.

Кръв и кръв, и кръв. И не просто сухото и съскащо кълбо на жаждата се утоли и разтвори, а всичките ми копнежи, всичката нужда и мизерия, и глад, които бях познал някога.

Устните ми се разтвориха още по-широко и се прилепиха още по-силно към него. Усетих как кръвта тече надолу по гърлото ми. Усетих допира на главата му до мен. Усетих силната прегръдка на ръцете му.