Вампирът Лестат

От прозорците с решетка се разкриваше безпределен изглед към огрените от луната облаци и аз отново видях меко блещукащия град, който сякаш бе разперил ръце.

— Ах, по-късно можеш да изпиеш с очи всичко, което виждаш — рече той. Обърна ме към себе си, застанал пред голяма купчина дърва, струпана в средата на пода. — Слушай внимателно. Защото аз скоро ще те напусна — той посочи нехайно към дървата. — И има неща, които ти трябва да знаеш. Вече си безсмъртен. И твоята природа съвсем скоро ще те отведе при първата ти човешка жертва. Действай бързо и не проявявай никаква милост. Но спри да пируваш, колкото и да ти се услажда, преди сърцето на жертвата ти да спре да бие.

През идните години ще натрупаш достатъчно сила, че да усещаш този велик миг, но засега отблъсквай чашата точно преди да се изпразни. Или тежко можеш да си платиш за гордостта си.

— Но защо ме изоставяш? — попитах отчаян и се вкопчих в него. Жертви, милост, пирове… Тези думи сякаш ме бомбардираха, сякаш физически ми нанасяха удари.

Той се отдръпна толкова лесно, че ръцете ме заболяха от движението му, и аз се вторачих в тях и се дивях на странното усещане от болката. Тя не беше като болката на смъртните.

Той обаче спря и посочи камъните на отсрещната стена. Виждах, че един много голям камък е откъртен и стърчи около стъпка над неразкъртената повърхност около него.

— Стисни този камък — нареди той — и го извади от стената.

— Но аз не мога — отвърнах. — Той сигурно тежи…

— Извади го! — той посочи с дългия си костелив пръст и направи такава гримаса, че аз го послушах.

За мое най-голямо удивление успях лесно да помръдна камъка и след като го извадих, видях тъмен отвор, голям точно колкото един човек да се промъкне вътре, ако пълзи по корем.

Той се разкиска дрезгаво и закима.

— Това, сине мой, е коридорът, който води към моето съкровище — каза той. — С него постъпи както желаеш, и с всичкия ми земен имот — също. Но сега аз трябва да получа клетвите.

И той отново ме смая — грабна две съчки от купчината с дърво и започна да ги търка една в друга толкова яростно, че скоро те лумнаха в ярки пламъчета.

Той ги подхвърли в купчината и катранът в нея накара огъня да се разгори веднага, и той освети с ярка светлина сводестия таван и каменните зидове.

Ахнах и отстъпих назад. Буйството на жълти и оранжеви цветове ме омагьосваше и плашеше, а жегата, въпреки че я усещах, не предизвикваше никакво чувство в мен. Разбрах. Нямаше я естествената тревога, че той ще ме опари. Топлината по-скоро бе приятна, и за първи път осъзнах колко студено ми беше. Студът бе като ледена коричка върху мен и огънят я разтопи, и ми идваше да застена от удоволствие.

Той отново се засмя със същия онзи глух, пресеклив смях и затанцува наоколо на светлината — тънките му крака му придаваха вид на танцуващ скелет с бледно човешко лице. Той изви ръце над главата си, прегъна тяло и колене и започна да се върти, върти, върти, докато обикаляше около огъня.

— Mon Dieu! — прошепнах. Кръжах с танцова стъпка. Само преди час да го видя как танцува би ме хвърлило в ужас, но сега, на трепкащото сияние на огъня, той бе зрелище, което ме увличаше подире си, стъпка след стъпка. Светлината се взривяваше върху сатенените му дрипи, по панталоните му, по изпокъсаната риза.

— Но ти не можеш да ме изоставиш! — примолих се. Опитвах се да задържа мисълта си ясна, да проумея какво казва той. Гласът ми звучеше чудовищно за собствените ми уши. Опитах се да го сниша, да го смекча, да зазвучи по-приемливо. — Къде ще отидеш?

Тогава той се разсмя гръмогласно, запляска се по бедрото и затанцува все по-бързо и все по-далече от мен, протегнал ръце, сякаш за да прегърне огъня.

Най-дебелите цепеници едва сега се разпалваха. Стаята, въпреки че беше грамадна, приличаше на огромна глинена печка, от прозорците ѝ бълваше дим.

Страхът ме смазваше, както всяка гледка и всеки звук ме смазваха. Сякаш ме преизпълваха всички чувства, познати ми досега. Не можех ни да му устоя, ни да го отхвърля. В звуците, които издавах, се смесваха хленч и писъци.

— О, мога и още как — засмя се той. — Да, мога! — той отметна глава и смехът му премина в протяжен вой. — Но ти, новаче… — и той спря пред мен и отново протегна пръст — сега трябва да ми дадеш обещания. Хайде, окажи ми малко смъртна почит, храбри ми Вълкоубиецо, или, макар че това ще ми разкъса сърцето, ще те хвърля в огъня и ще си нароча нов потомък. Отговори ми!

Помъчих се да заговоря. Кимнах.

Сред бушуващото сияние виждах, че ръцете ми са пребледнели. И усетих как болка прободе долната ми устна така силно, че едва не извиках на глас.

Кучешките ми зъби вече се бяха издължили! Почувствах ги и го погледнах, обзет от паника, ала той ми се хилеше злобно, сякаш се наслаждаваше на ужаса ми.