Вампирът Лестат

Обърнах му гръб и нададох ужасен рев. Усетих как дланите му стисват раменете ми, сякаш са от ковано желязо, и когато отново нападнах, обзет от неистова ярост, то ме извъртя и аз го погледнах право в очите, широко разтворени и черни, а устните му бяха затворени, ала продължаваха да се усмихват, а после то се наведе и усетих убождането от зъбите му по врата си.

От всички приказки от детството, от старите басни, изплува името, като удавник, стремително изплуващ на повърхността на черните води, изтръгващ се на свобода, на светло.

— Вампир! — нададох последен трескав вик и бутнах съществото с цялата си сила.

А после — тишина. Покой.

Знаех, че още сме на покрива. Знаех, че онази твар ме държи в прегръдките си. Ала въпреки това ми се струваше, че сме се издигнали, че сме станали безтегловни и пътуваме в мрака с още по-голяма лекота отпреди.

— Да, да — искаше ми се да кажа. — Точно така.

И навсякъде край мен ехтеше мощен звук, обгръщаше ме цял — плътният звън на гонг може би, който удрят много бавно, в съвършен ритъм, и звукът му се плиска в мен и по всичките ми крайници се разливаше най-невероятна наслада.

Устните ми помръднаха, но от тях не се отрони и звук — ала това всъщност нямаше значение. Всичко онова, което някога съм искал да кажа, ми беше ясно и само това имаше значение, не дали ще бъде изказано. И имаше толкова много време, толкова много блажено време, в което да кажа всичко и да извърша всичко. Нищо не ме припираше.

Опиянение. Произнесох думата и тя ми се стори ясна, тази единствена дума, въпреки, че не можех да говоря, дори не можех да помръдна устни. И осъзнах, че вече не дишам. И все пак дишах чрез нещо. То дишаше вместо мен и вдишванията бяха в ритъма на гонга, и това нямаше нищо общо с тялото ми, и аз бях във възторг от него — от ритъма, от това как тътнеше ли тътнеше, и вече нямаше нужда да дишам, да говоря, да знам каквото и да било.

Майка ми ми се усмихваше. И аз ѝ казах „Обичам те…“ и тя отвърна: „Да, винаги си обичал, винаги…“ И ето, седях в манастирската библиотека и бях дванайсетгодишен, и монахът ми каза „Велик учен“, и аз отворих всички книги и можех да чета на всякакви езици — латински, гръцки, френски. Осветените букви бяха неописуемо прекрасни и аз се обърнах, и там беше публиката от театър „Рено“, и видях, че всички са се изправили на крака, и една жена свали изрисуваното си ветрило, с което прикриваше лицето си, и това бе Мария Антоанета. Тя произнесе „Вълкоубиецо“ и Никола тичаше към мен, плачеше и ме молеше да се върна. Лицето му бе разкривено от болка. Косата му се вееше, очите му бяха кръвясали. Опита се да ме хване. „Ники, махни се от мен!“ — извиках и осъзнах в агония, да, това бе агония, че ударите на гонга утихват.

Крещях, умолявах. Не спирайте, моля ви, моля ви, не искам да… Не искам… Моля ви!

— Лелио Вълкоубиеца — произнесе създанието и то ме прегръщаше, а аз плачех, защото магията си отиваше.

— Недейте, недейте!

Натежах, тялото ми се върна при мен с мъченията, болките и собствените ми задавени викове и ме повдигнаха, и ме изхвърлиха нагоре, и паднах върху рамото на съществото, и усетих как ръката му обгръща коленете ми.

Искаше ми се да кажа „Боже, закриляй ме!“ копнеех да го кажа с всяка частица от тялото си, но не можех да го произнеса, и ето я пак уличката под мен, онази пропаст, висока стотици стъпки, и цял Париж се килна под ужасен ъгъл, и пак снегът, и бръснещият вятър.

2

Бях буден, и много жаден.

Искаше ми се много, много ледено бяло вино, каквото е, когато го наточиш от избата през есента. Искаше ми се да хапна нещо свежо и сладко, като зряла ябълка.

Мина ми през ум, че съм си загубил разсъдъка, въпреки, че не бих могъл да обясня защо.

Отворих очи и разбрах, че е привечер. Светлината би могла и да е утринна, но бе минало твърде много време. Свечеряваше се.

И през широкия прозорец с дебели решетки в каменната стена видях хълмове и гори, покрити с пелена от сняг, и обширно сборище от мънички покриви и кули — значи градът беше много далече. Не бях го виждал такъв от деня, в който пристигнах с пощенската карета. Затворих очи и видението така и не изчезна, сякаш изобщо не ги бях отварял.

Но не беше видение. Градът беше там. И в стаята беше топло, въпреки прозореца. В стаята е горяла камина. Долавях мириса, но огънят бе угаснал.

Опитах се да разсъждавам. Но не можех да прогоня мисълта за студеното бяло вино и ябълки в кошница. Виждах ябълките. Стори ми се, че скачам от короната на дървото и усещам навсякъде около мен уханието на току-що окосена трева.

Ослепително слънце огряваше зелените поля. Лъчите му блестяха по кестенявата коса на Никола и по плътния лак на цигулката. Музиката летеше нагоре към меките, кълбящи се облаци. А на фона на небето виждах назъбените стени на бащината ми къща.

Назъбени стени.

Отново отворих очи.

И разбрах, че лежа във висока кула на няколко мили от Париж.

А точно пред мен, на грубо скована дървена масичка, стоеше бутилка студено вино, точно както го бях сънувал.