Вампирът Лестат

— Не, вярно е — възрази той. — В теб има светлина, която почти заслепява. Ала в мен има само мрак. Понякога мисля, че е като мрака, който те зарази онази вечер в кръчмата, когато ти се разплака и разтрепери. Ти беше толкова безпомощен, така неподготвен за него. Аз се опитвам да прогонвам този мрак от теб, защото имам нужда от твоята светлина. Аз отчаяно се нуждая от нея, но на теб мракът не ти е нужен.

— Безумецът си ти — казах. — Ако можеше да се видиш, да чуеш своя глас, своята музика — която, разбира се, ти свириш за себе си — ти нямаше да видиш мрак, Ники. Щеше да видиш заря, която е изцяло твоя. Печална, да, ала светлината и красотата се съчетават в теб в хиляди различни форми.

На другата вечер представлението мина изключително добре. Публиката беше жизнена и вдъхновяваше всички ни за още номера. Аз направих няколко нови танцови стъпки, които по някаква причина никога не предизвикваха интерес на репетициите, ала на сцената имаха чудно въздействие. А Ники беше изключителен на цигулката и изсвири една от своите композиции.

Ала към края на вечерта аз отново мярнах тайнственото лице. То ме подразни много повече отвсякога и аз едва не обърках ритъма на своята песен. Всъщност стори ми се, че за миг главата ми се замая.

Когато с Ники останахме сами, аз трябваше да говоря за това, за странното чувство, че съм заспал на сцената и съм сънувал.

Седнахме заедно край камината с нашето вино върху малка бъчвичка и на светлината на огъня Ники изглеждаше толкова уморен и унил, както и предната нощ.

Не исках да го тревожа, ала не можех да забравя лицето.

— А как изглежда той? — попита Никола. Той си грееше ръцете. А над рамото му виждах през прозореца град със заснежени покриви и от тази гледка ми стана сякаш още по-студено. Разговорът не ми допадаше.

- Това е най-лошото — казах. — Виждам само лице. Той трябва да е в черно, с наметало и дори с качулка. Но на мен това лице ми прилича на маска — много бяло и странно чисто.

Искам да кажа, бръчките по лицето му са толкова дълбоки, че сякаш са подчертани с черен грим. Мярвам го за миг. То действително сияе. А после, щом погледна пак, там няма никой. Ала това е преувеличение. По-неуловимо е — начинът, по който той изглежда, и все пак…

Описанието като че разтревожи Ники също толкова, колкото тревожеше и мен. Той не каза нищо. Ала изражението му се посмекчи, сякаш той забравяше тъгата си.

— Е, аз не искам да те обнадеждавам — рече той. Сега беше много мил и искрен. — Но може би наистина виждаш маска. И може би това е някой от „Комеди Франсез“, дошъл да те види как играеш.

Поклатих глава.

— Де да беше, но никой не би сложил подобна маска. И ще ти кажа и нещо друго.

Той зачака, но виждах, че му предавам част от собствената си боязън. Пресегна се, хвана бутилката вино за гърлото и наля малко в чашата ми.

— Който и да е той — казах, — той знае за вълците.

— Той какво?

— Той знае за вълците — бях много несигурен в себе си. Беше все едно разказвам сън, който съм забравил напълно.

— Той знае, че у дома съм убил вълците. Знае, че наметалото, което нося, е подплатено с кожите им.

— Какво говориш? Значи си разговарял с него?

— Не, там е работата — отвърнах. Това толкова ме объркваше, беше толкова неясно. Усетих пак замайването. — Точно това се опитвам да ти обясня. Никога не съм разговарял с него, никога не съм го приближавал. Ала той знае.

— Ах, Лестат — възкликна той и пак седна на пейката. Усмихваше ми се най-мило. — По-нататък ще започнеш да виждаш и призраци. Ти имаш най-развинтеното въображение от всички, които съм познавал.

— Призраци няма — отвърнах тихо и погледнах намръщено нашето огънче. Притурих му още малко въглища.

Цялото веселие на Никола се изпари.

— Как, по дяволите, би могъл той да знае за вълците? И как би могъл ти…

— Казах ти вече, не знам! — извиках. Замислих се и притихнах, отвратен може би от това колко нелепо изглеждаше всичко.

И после, когато и двамата се умълчахме и единствените движения и звуци в стаята идваха от огъня, долових съвсем отчетливо името Вълкоубиец, сякаш някой го бе произнесъл.

Ала никой не бе го изговорил.

Погледнах Ники, болезнено осъзнал, че устните му не са помръднали, и ми се стори, че всичката кръв се отдръпна от лицето ми. Не усещах ужаса от смъртта, както през толкова много други нощи, а чувство, което ми беше напълно чуждо: страх.

Седях и не помръдвах, толкова несигурен в себе си, че не можех да кажа нищо, и тогава Никола ме целуна.

— Да си лягаме — каза той тихо.

Втора част Наследството на Магнус

1

Сигурно е било три часът сутринта — чух в просъница църковните камбани да бият.

И като всички разумни хора в Париж, ние бяхме залостили вратата и затворили прозореца. Не е приятно, когато стаята се отоплява с въглища, но по покрива се стигаше до нашия прозорец. И ние бяхме заключени.