Вампирът Лестат

Сънувах вълците. Бях в планината, обкръжен, и размахвах старото средновековно млатило. После вълците отново бяха мъртви, и сънят стана по-хубав, само че ми предстоеше да измина толкова много мили през снега. Кобилата цвилеше в снега. Кобилата ми се превърна в противно насекомо, наполовина смазано на каменната настилка.

Един глас изрече „Вълкоубиецо“ — тихо и протяжно, шепот, едновременно прозвучал като призив и почит.

Отворих очи. Или така ми се стори. И ето, в стаята имаше някой. Висока прегърбена фигура, застанала с гръб към малката камина. В камината все още грееха въглени. Светлината плъзна нагоре и гравира ясно очертанията на фигурата, а после угасна, преди да е достигнала до раменете, до главата. Но аз осъзнах, че пред очите ми е бялото лице, което бях съзрял сред публиката в театъра, и разумът ми, който се разтваряше и изостряше, осъзна, че стаята е заключена, че Никола лежеше до мен, че тази фигура се извисява над нашето легло.

Чувах дишането на Никола. Вгледах се в бялото лице.

— Вълкоубиецо — прошепна отново гласът. Но устните не бяха помръднали, фигурата се приближи и видях, че това лице не е маска. Черни очи, бързоподвижни и пресметливи черни очи, и бяла кожа, и някаква противна миризма, която се излъчваше от нея, като миризмата на мухлясали дрехи във влажна стая.

Мисля, че станах. Или са ме повдигнали. Защото само след миг вече бях на крака. Сънят се свличаше от мен като дреха. Подпирах се на стената.

Фигурата държеше в ръце червеното ми наметало. Отчаяно се замислих за меча си, за мускетите си. Те бяха под леглото, на пода. И тази твар протегна наметалото към мен, а после през поръбеното с кожи кадифе усетих как ръката ѝ стисна ревера на дрехата ми.

Дръпнаха ме напред. Залитнах и ме повлякоха из стаята. Закрещях на Никола. Крещях „Ники, Ники“ с пълно гърло. Видях открехнатия прозорец, а после внезапно стъклото се пръсна на хиляди частици и дървената рамка се строши. Литнах над уличката, шест етажа над земята.

Крещях. Ритах тази твар, която ме държеше. Омотан в червеното наметало, аз се гърчех и се мъчех да се изтръгна.

Но ние летяхме над покрива, право към гладката повърхност на тухлена стена! Люшках се в ръцете на съществото и после изведнъж се намерих на покрива на някаква висока сграда. Захвърлиха ме долу.

Лежах и виждах Париж, ширнал се пред мен в огромен кръг — и белия сняг, и тръбите на комините, и черковните камбанарии, и надвисналото небе. А после се изправих, препънах се в поръбеното с кожи наметало и побягнах. Стигнах до ръба на покрива и погледнах надолу. Нищо, само пропадане стотици стъпки надолу, и после още един ръб — и той беше съвсем същият. Едва не паднах!

Обърнах се — отчаян, задъхан. Намирахме се на върха на някаква квадратна кула, широка не повече от петдесет стъпки! И не виждах нищо по-високо от нея във всички посоки. А фигурата стоеше и ме гледаше втренчено, и чух как откъм нея се разнесе тих дрезгав смях, също като шепота преди.

— Вълкоубиецо — повтори тя.

— Проклет да си! — креснах. — Кой си ти, по дяволите! — и, разярен, ѝ налетях с юмруци.

Тя не помръдна. Удрях я, но сякаш удрях по тухлената стена. Действително отскачах от нея, стоварвах се в снега, надигах се и отново я нападах.

Смехът и ставаше все по-шумен и по-шумен, и нарочно подигравателен, но в него се долавяше и силно удоволствие, което ме вбесяваше повече и от подигравката. Изтичах до ръба на кулата и пак се обърнах към съществото.

— Какво искаш от мен! — креснах. — Кой си ти? — и когато то отговори единствено с влудяващия си смях, отново връхлетях върху него. Но този път се насочих към лицето и шията, и закривих пръсти като нокти, смъкнах качулката и видях черните коси на съществото и цялата му човекоподобна глава. Мека кожа. Ала то продължаваше все така да не помръдва.

Отстъпи малко назад и вдигна ръце да си поиграе с мен, да ме побута назад-напред, както мъж би бутал малко дете. Твърде бързо, че да успеят очите ми да го проследят, той отдръпна лице от мен, завъртя се на една страна, после на друга, и всички тези движения вършеше с привидна лекота, докато аз неистово се опитвах да му причиня болка и не усещах нищо, освен как меката бяла кожа се изплъзва между пръстите ми, и може би веднъж-дваж — допира на хубавата му черна коса.

— Храбрият, силен малък Вълкоубиец — ми каза той сега с по-звучен и по-плътен глас.

Спрях, задъхан и плувнал в пот — гледах го и забелязвах подробностите на лицето му. Дълбоките бръчки, които само бях успял да мерна в театъра, устата му, изкривена в шутовска усмивка.

— О, Боже, помогни ми, помогни ми… — възкликнах, докато отстъпвах назад. Струваше ми се невъзможно подобно лице да се раздвижи, да добие някакво изражение и да ме погледне с такава обич, с каквато ме гледаше. — Боже!

— Кой точно бог, Вълкоубиецо? — попита създанието.