Вампирът Лестат

Но ако възнамерявах да накарам парижката публика наистина да ме забележи, ако смятах да накарам „Комеди Франсез“ да заговори за мен, трябваше да бъда нещо повече от някакъв си златокос ангел, паднал на сцената от семейството на маркиз. Трябваше да бъда велик актьор, и точно такъв бях решен да стана.

Същата вечер двамата с Никола отпразнувахме с колосално пиянство. Докарахме цялата трупа в стаята си, а аз излязох на хлъзгавия покрив и разтворих прегръдките си за Париж, а Никола свиреше на цигулката си на прозореца, докато не събудихме целия квартал.

Музиката бе възторжена, ала въпреки това хората ръмжаха и кряскаха по сокаците и дрънчаха с тенджери и тигани. Не обръщахме внимание. Танцувахме и пеехме, също както на лобното място на вещиците. Едва не паднах от перваза на прозореца.

На другия ден, с бутилка в ръка, издиктувах цялата история на италианския писач на смрадливия пек на „Невинните“ и се погрижих писмото веднага да поеме към майка ми. Искаше ми се да прегърна всеки срещнат на улицата. Аз бях Лелио. Бях актьор.

През септември името ми вече го имаше на програмите. Изпратих и тях на майка си.

И не играехме старата комедия. Изпълнявахме фарс от прочут писател, който, заради общата стачка на драматурзите, не можеше да го постави в „Комеди Франсез“.

Разбира се, не можехме да кажем името му, но всички знаеха, че творбата е негова, и половината двор всяка вечер се тъпчеше в Дома на театралите на Рено всяка вечер.

Аз не играех главната роля, но бях младият любовник, всъщност пак Лелио един вид, което беше едва ли не по-добре от главна роля, и засенчвах всички във всяка сцена, в която се появявах. Ролята ми чете Никола, като постоянно ме ругаеше, че не съм се научил да чета. За четвъртото представление драматургът ми написа допълнителни реплики.

Ники изживяваше своя миг в интермецото, когато последното му изпълнение на една искряща малка Моцартова соната задържаше публиката на местата ѝ. Дори и приятелите му студенти се върнаха. Получавахме покани за частни балове. Тичах на „Невинните“ през няколко дни, за да пиша на майка ми, и най-сетне се сдобих с изрезка от английски вестник, „Спектейтър“, за да ѝ я изпратя — в нея хвалеха нашата пиеска, и особено русия немирник, който открадва сърцата на дамите в трето и четвърто действие. Разбира се, аз не можех да я прочета. Но господинът, който ми я донесе, каза, че била похвална, а Никола също се закле в това.

Когато настъпиха първите хладни есенни нощи, аз излизах на сцената с червеното наметало, подплатено с кожи. То се виждаше от последния ред на галерията, дори и за полуслепите. Сега бях по-сръчен с белия грим, тук-там го туширах, за да подчертая контурите на лицето си, и въпреки че очите ми бяха подчертани с черно, а устните ми — леко начервени, изглеждах едновременно смайващо и човешки. Получавах любовни бележки от жените в публиката.

Никола сутрин учеше музика при италиански маестро.

Ала все пак имахме пари за добра храна, дърва и въглища.

Писмата от майка ми идваха два пъти седмично — пишеше ми, че здравето ѝ започнало да се подобрява. Не кашляше толкова тежко, колкото миналата зима. Не я болеше. Но бащите ни се бяха отрекли от нас и не желаеха дори да се споменават имената ни.

Бяхме твърде щастливи, че това да ни тревожи. Но мрачната заплаха, „страданието на смъртността“ често ме посещаваше, щом дойде студът.

* * *

В Париж студът ми се струваше по-противен. Не беше чист, както в планината. Бедняците висяха по входовете, треперещи и гладни, кривите непавирани улици тънеха в мръсна киша. Виждах боси деца да страдат пред очите ми и наоколо се търкаляха още повече зарязани трупове отпреди. Никога не съм се радвал на подплатеното с кожи наметало толкова, колкото тогава. Увивах в него Никола и го притисках до мен, когато излизахме заедно, и вървяхме, плътно прегърнати, в сняг и в дъжд.

Студ, не студ, няма как да преувелича щастието от онези дни. Животът беше точно такъв, какъвто си го бях представял. И знаех, че няма да се задържа дълго в театъра на Рено. Всички го казваха. Имах видения за големи сцени, за турнета в Лондон и Италия, и дори в Америка с голяма актьорска трупа. Ала нямаше причини да бързам. Чашата ми беше пълна.

8

Ала през месец октомври, когато Париж вече замръзваше, аз започнах да виждам редовно непознато лице сред публиката, което неизменно ме разсейваше. Понякога това лице почти ме караше да забравям какво върша. А после изчезваше, сякаш ми се е привидяло. Мярках го от време на време сигурно две седмици, преди най-сетне да го спомена на Ники.

Чувствах се глупав и ми беше трудно да го изкажа с думи:

— Там има някой, който ме гледа.

— Всички те гледат — отвърна Ники. — Ти това искаш.

Онази вечер беше малко тъжен и ми отговори грубовато. По-рано, докато палеше камината, беше казал, че никога няма да постигне кой знае какво с цигулката. Въпреки слуха и уменията му, не знаеше прекалено много. А аз щях да стана велик актьор, той бе убеден в това. Казах му, че това са глупости, но над душата ми падна сянка. Спомних си как майка ми ми каза, че му е твърде късно.