Вампирът Лестат

Не завиждал, каза ми той. Просто се чувствал малко нещастен, това е.

Реших да зарежа темата за тайнственото лице. Опитах се да измисля начин да го насърча. Напомних, че свирнята му предизвиква дълбоки чувства у хората, че дори и актьорите зад кулисите спираха и се заслушваха, когато той свиреше. Той безспорно имаше талант.

— Но аз искам да стана велик цигулар — каза той. — И се боя, че това никога няма да се сбъдне. А докато си бяхме у дома, можех да се преструвам, че ще го бъде.

— Не може да се откажеш! — настоях.

— Лестат, нека бъда откровен с теб — каза той. — На теб ти е лесно. Каквото и да си набележиш, ти го получаваш. Знам за какво си мислиш — За всички години, прекарани в нещастие у дома. Но дори и тогава, каквото и да си наумеше, ти го постигаше. И заминахме за Париж още в деня, в който ти го реши.

— Не съжаляваш, че дойдохме в Париж, нали? — попитах го.

— Не, разбира се. Просто искам да кажа, че ти мислиш за възможни неща, които не са възможни! Поне не за нас, останалите. Като да убиеш вълците…

Щом го каза, и ме обгърна студ. И кой знае защо отново се сетих за онова тайнствено лице в публиката, за онзи, който ме гледаше. Нещо го свързваше с вълците. Нещо го свързваше с изразяваните от Ники чувства. Беше нелепо. Опитах се да прокудя тази мисъл.

— Ако бе решил да свириш на цигулка, сигурно вече щеше да свириш в кралския двор — рече той.

— Ники, тези приказки са отрова — прошепнах аз. — Нищо не можеш да направиш, освен да се опитваш да получиш това, което искаш. Ти знаеше от самото начало, че шансовете са срещу теб. Няма нищо друго… освен…

— Знам — усмихна се той. — Освен безсмислието. Смъртта.

— Да — казах. — Можеш само да придадеш смисъл на живота си, да го направиш добър…

— О, не пак добротата! — възкликна той. — Ти и твоето страдание на смъртността, и твоето страдание на добротата — беше се загледал в огъня и се обърна към мен с нарочно презрително изражение. — Ние сме тайфа актьори и артисти, дето дори не могат да ги погребат в осветена земя! Ние сме отхвърлени.

— Господи, само да можеше да повярваш, че ние творим добро, когато караме другите да забравят злочестините си, поне за мъничко да забравят, че…

— Какво? Че ще умрат? — той се усмихна особено жестоко.

— Лестат, мислех, че всичко това у теб ще се промени, щом дойдеш в Париж.

— Глупаво от твоя страна, Ник — отвърнах. Сега той ме ядосваше. — Аз правя добро на булевард „Дю Тампл“. Чувствам го…

Млъкнах, защото отново видях тайнственото лице и мрачно чувство ме обзе, някакво лошо предчувствие. Ала дори и това стряскащо лице обикновено се усмихваше, това бе странното. Да, усмихваше се… наслаждаваше се…

— Лестат, аз те обичам — каза Ники сериозно. — Обичам те така, както съм обичал малцина в живота си, но в действителност ти си глупак с всички твои идеи за добротата.

Изсмях се.

— Никола — казах, — аз мога да живея без Бог. Мога дори да се примиря с идеята, че няма задгробен живот. Но не мисля, че бих могъл да продължа нататък, ако не вярвах във възможността за доброто. Вместо да ми се подиграваш, за разнообразие защо не ми кажеш в какво вярваш ти?

— Така, както аз го виждам — каза той, — съществува слабост, и съществува сила. И съществува и добро изкуство и калпаво изкуство. Ето в какво вярвам аз. В момента ние се занимаваме със сътворяване на доста калпаво изкуство и това няма нищо общо с добротата!

Тук нашият разговор можеше да се превърне в истински бой, ако бях казал всичко, което си мислех за буржоазната надутост. Защото аз бях напълно убеден, че нашата работа при Рено беше в много отношения по-добра от онова, което виждах в големите театри. Само рамката не беше толкова внушителна. Защо един буржоазен джентълмен не можеше да забрави рамката? Как би могъл да бъде накаран да се вгледа по-дълбоко от повърхността?

Вдъхнах дълбоко.

— Ако добротата наистина съществува — каза той, — то тогава аз съм нейната противоположност. Аз съм злото и се наслаждавам на това. Аз се плезя на добротата. И ако искаш да знаеш, аз не свиря на цигулка за идиотите, които идват при Рено, за да ги направя щастливи. Аз свиря за себе си, за Никола.

Не исках повече да слушам. Време беше за лягане. Но този малък разговор ме беше наранил и той го знаеше, и когато започнах да си свалям ботушите, той стана от стола, дойде и седна до мен.

— Извинявай — каза той със съкрушен глас. Бе толкова различен от позата му отпреди минута, че вдигнах очи и го погледнах. Той беше толкова млад и толкова нещастен, че не се сдържах — прегърнах го и му казах, че не бива повече да се тревожи за това.

— В теб има сияние, Лестат — каза той. — И то привлича всички към теб. То е там, дори и да си сърдит или обезсърчен…

— Това са лигавщини — казах аз. — И двамата сме уморени.