Вампирът Лестат

И имах цяла вечност, за да се опивам с поезията, която слушах, да се опивам с пеенето и замаха на ръцете на танцьорите, да се опивам от пулса на органа в огромната пещера на Парижката Света Богородица, да се опивам от камбаните, които отброяваха часовете за мен, да се опивам от снега, беззвучно падащ над пустите градини на Тюйлери.

И всяка нощ ставах все по-малко предпазлив сред смъртните, все по-спокойно общувах с тях.

Не мина и месец, и събрах куража да нахлуя сред многолюден бал в „Пале Роял“. Бях загрят и зачервен след поредната жертва и незабавно се влях в танца. Не предизвиках ни най-малко подозрение. По-скоро си личеше, че привличам жените, и се възторгвах от допира на горещите им пръсти и мекия натиск на ръцете и гърдите им.

След това се врязах право сред ранните вечерни тълпи по булевардите. Притичах покрай театъра на Рено и започнах да се набутвам в другите театри, за да гледам куклените представления, мимовете и акробатите. Вече не бягах от уличните лампи. Влизах в кафенета и си поръчвах кафе, само за да усетя топлината му с пръстите си, и докато избирах, разговарях с хората.

Дори спорех с тях за състоянието на монархията, втурнах се неистово да овладявам билярда и игрите на карти и ми се струваше, че стига да поискам, мога да вляза в Дома на театралите, да си купя билет и да се промъкна на балкона, за да видя какво става там. Да видя Никола!

Е, не го сторих. Какво си въобразявах — да се доближа до Ники? Да баламосвам непознати, мъже и жени, които никога не са ме виждали, бе едно, но какво щеше да види Никола, ако се взре в очите ми? Какво щеше да види, ако погледне кожата ми? Освен това си имам твърде много работа, рекох си.

Научавах все повече и повече за своята природа и възможности.

* * *

Косата ми например бе по-лека, ала по-гъста, и изобщо не растеше. Не растяха и ноктите на ръцете и краката ми, които бяха станали по-лъскави, въпреки, че ако ги изпилех, през деня те пак израстваха до дължината им, когато умрях. И въпреки, че хората при оглед не можеха да разкрият тези тайни, те усещаха други неща — неестествения блясък на очите ми, прекаленото изобилие от отразяващи се в тях цветове, и бледото сияние, което излъчваше кожата ми.

Когато бях гладен, това сияние ставаше особено отчетливо. Още една причина да се нахраня.

И разбрах, че мога да карам хората да изпадат в транс, ако се взирам упорито в тях, а гласът ми изисква много строго модулиране. Можех да говоря твърде тихо за слуха на смъртните, а ако креснех или се засмеех твърде гръмогласно, можех да спукам нечии тъпанчета. Можех да увредя и собствените си уши.

Имаше и други трудности — движенията ми. Аз вървях, тичах, танцувах, усмихвах се и жестикулирах като човешко същество, но при изненада, ужас, скръб тялото ми можеше да се извива и криви като тялото на акробат.

Дори и израженията на лицето ми можеха да бъдат карикатурно преувеличени. Веднъж се унесох, докато вървях по булевард „Дю Тампл“ и мислех за Никола естествено — седнах под едно дърво, вдигнах колене и обхванах глава с длани като скръбен елф от вълшебна приказка. Господата от осемнайсети век, с брокатени рединготи и бели копринени чорапи, не правеха такива неща, поне не и на улицата.

А друг път, потънал в съзерцание на променливите светлини по повърхностите, подскачах и сядах с кръстосани крака върху някоя карета, подпрял лакти на колене.

Е, това стряскаше хората. Плашеше ги. Но най-често, дори и когато бледата ми кожа ги плашеше, те просто извръщаха поглед. Бързо осъзнах — те се самозаблуждават, че всичко си има обяснение. Такова бе обичайното рационално мислене на осемнайсети век.

В края на краищата, от сто години не бе имало случаи на вещерство — последният, за който се сещах, бе съдът срещу Ла Воасин, гадателка, изгорена жива по времето на Луи, Краля Слънце.

Ала това бе Париж. И затова, ако случайно счупех при вдигане някоя кристална чаша или отварях врати и те се удряха в стената, хората решаваха, че съм пиян.

Но понякога отговарях на въпроси, преди смъртните да са ми ги задали. Изпадах в ступор само от съзерцаване на свещи и дървесни клонки и толкова дълго не се помръдвах, че хората ме питаха дали съм болен.

А най-тежкият ми проблем беше смехът. Можех да получа пристъпи на смях и да не мога да заспя. Всичко можеше да ги предизвика. Самото безумие на собственото ми положение ги предизвикваше.

Това все още може да ми се случи доста лесно. Никакви загуби, никакви болки, нито все по-дълбокото осъзнаване на трудната ми съдба го променя. Нещо ми се струва смешно. Аз започвам да се смея и не мога да се спра.

Това вкарва в ярост другите вампири, между другото. Но аз изпреварвам хода на разказа.

Както вече сигурно сте забелязали, не съм споменал досега други вампири. Работата беше там, че не можех да намеря такива.

Не можех да намеря друго свръхестествено създание в цял Париж.

Вляво от мен — смъртни, вдясно от мен — смъртни, и само от време на време — тъкмо когато съм се самоубедил, че нищо не се получава — усещах онова неясно и влудяващо неуловимо присъствие.