Вампирът Лестат

Той удряше по струните и аз, притворил клепачи, почти го виждах как се люлее напред-назад с глава, склонена върху цигулката, все едно искаше да се разтвори в музиката, а после всички усещания за него изчезнаха и остана само звукът.

Протяжните, трептящи ноти и смразяващите глисанди и цигулката, която пееше на свой собствен език, за да накарат всякаква друга реч да зазвучи фалшиво. Ала със задълбочаването си мелодията се превърна в самата същина на отчаянието, сякаш красотата ѝ бе ужасяваща случайност, гротеска, в която нямаше и капка истина.

В това ли вярваше той, в това ли бе вярвал винаги, докато аз говорех ли говорех за добротата? Той ли караше цигулката да го каже? Нарочно ли създаваше тези протяжни, чисти, струящи ноти, за да каже, че красотата не значи нищо, защото идва от отчаянието вътре в него и в края на краищата тя няма нищо общо с отчаянието, защото отчаянието не бе красиво, и значи красотата бе ужасяваща ирония?

Не знаех отговора. Но звученето надделя над него, както винаги е било. То надрасна отчаянието. То без всякакво усилие премина в бавна мелодия, като вода, която търси своя собствен път надолу по планинския склон. Тя ставаше все по-богата и още по-мрачна, и в нея имаше нещо необуздано и отрезвяващо, и сърцераздирателно, и огромно. Аз лежах по гръб на покрива с очи, взрени в звездите.

Светлинни точици, незрими за смъртните. Облаци фантоми. И суровият, пронизителен звук на цигулката, който бавно, с изящно напрежение, утихна.

Не помръднах.

Безмълвно разбирах езика, на който ми говореше цигулката. Ники, да можехме да поговорим пак… Де да можеше нашият разговор да продължи…

Красотата не бе вероломство, както вярваше той, тя по-скоро бе земя, за която нямаше съставена карта и в която човек би могъл да допусне хиляди фатални грешки, див и безразличен рай без знаци за добро и зло.

Въпреки всички усъвършенствания на цивилизацията при създаването на изкуство — опияняващото съвършенство на струнния квартет или ленивото величие на платната на Фрагонар — красотата бе дива. Тя бе също тъй опасна и разюздана, както е била земята цяла вечност преди в главата на човека да се роди една-единствена свързана мисъл или да започне да записва правила за поведение върху глинени плочки. Красотата бе Дива градина.

Защо тогава го раняваше, че най-отчаяната музика е изпълнена с красота? Защо от това го болеше, и заради това бе циничен, и тъжен, и недоверчив?

Добро и зло — това са представи, създадени от човека. И човекът всъщност е по-добър от Дивата градина.

Но може би дълбоко в себе си Ники винаги бе мечтал за хармония сред всичко, което аз винаги съм знаел, че е невъзможно. Ники бе мечтал не за доброта, а за справедливост.

Но вече никога не бихме могли да обсъждаме всичко това помежду си. Никога вече нямаше да можем да отидем в хана. Прости ми, Ники. Доброто и злото все още съществуват, и винаги ще съществуват. Но нашият разговор приключи завинаги. Ала въпреки това, когато си тръгнах от покрива и се запромъквах тихо далеч от „Ил Сен Луи“ аз знаех как ще постъпя.

Не го признавах пред себе си, но знаех.

Следващата вечер, когато стигнах на булевард „Дю Тампл“ вече беше късно. Бях се нахранил добре в Ил дьо ла Сите и първото действие в Къщата на театралите на Рено вече бе започнало.

12

Бях се облякъл, все едно отивам в съда — в сребърен брокат и с лавандулово наметало на раменете. Бях запасал нов меч със сребърна дръжка, украсена с дълбок релеф, и обичайните тежки, богато украсени токи на обувките, обичайните дантели, ръкавици, триъгълна шапка. И дойдох в театъра с наета карета.

Ала щом платих на кочияша, се върнах обратно по уличката и отворих вратата към сцената, точно като едно време.

Веднага потънах в старата атмосфера, миризмата на плътен грим и евтини костюми, пропити от пот и парфюм, и прахоляк. Виждах частица от осветената сцена да пламти отвъд струпаните камари от тежки декори, чувах изблици на смях откъм залата. Група акробати чакаше да излезе на сцената по време на антракта — тълпа шутове в червени клинове, кепета и мърляви яки, украсени със златни звънчета.

Зави ми се свят и за миг ме обзе страх. Това място ме захлупваше, тук беше тясно и опасно, ала въпреки това бе чудесно, че пак съм тук. И в мен се надигаше тъга, не, всъщност паника.

Лучина ме видя и нададе писък. Навсякъде се заотваряха вратите на малките тесни гримьорни. Рено скочи към мен и ми разтърси ръката. Там, където преди миг имаше само дървения и драперии, сега кръжеше цяла вселена от развълнувани човешки същества, лица, покрити с ярки цветове и влага, и аз се дръпнах от един димящ канделабър и бързо промълвих:

— Очите ми… Угасете го.

— Угасете свещите, от тях го болят очите, не виждате ли? — провикна се Жанет. Усетих допира на влажните ѝ разтворени устни по лицето си. Всички ме бяха наобиколили, дори и акробатите, които не ме познаваха, и старите художници на декори и дърводелците, които ме бяха научили на толкова много неща.

— Доведете Ники! — извика Лучина, и аз едва не извиках: „Не!“