— За какво, че би ви отхапал ръката за шанс да се измъкне от джизъслендски затвор? — Джеф сви рамене. — Кой не би го направил?
— Да де. Май съм ти задължен за идеята. И трябва да кажа, че напълно оправдава медийния образ на тринайските. Бил е там, когато са се опитали да очистят Ортис, и май единствено на него дължим факта, че шефът още диша. Уби двама от тримата нападатели и прогони третия. Невъоръжен. Можеш ли да го повярваш?
— Да — кратко и ясно каза Джеф. — Мога. Казах ти, тези типове са опасни. Та какъв по-точно е проблемът?
Нортън сведе поглед към ръцете си. Поколеба се за миг, после поклати раздразнено глава и вдигна очи да срещне любопитния поглед на брат си.
— Казах ти, че вече си имам партньор, помниш ли? Бивш детектив от нюйоркската полиция, жена.
— С която искаш да се озовеш с хоризонтално положение, но не си го признаваш. Да, спомням си.
— Да. Е, има нещо, което тогава не ти казах. За нея. Преди няколко години е имала връзка с тринайска ренегат. Това е довело до някои… усложнения.
Джеф вдигна вежди.
— Охо.
— Да. Не се замислях много за това, дори когато наехме онзи тип.
— Глупости ми говориш.
Нортън въздъхна.
— Добре де, замислих се, малко. Обаче реших, нали се сещаш, че тя е корава, че е умна, че владее ситуацията. Че няма за какво да се притеснявам.
— Нормално. — Джеф се наведе напред: — И кое те накара да се притесниш впоследствие?
Нортън плъзна умърлушен поглед из кабинета.
— И аз не знам. — Вдигна безпомощно ръце. — Не знам, не знам, мамка му!
Брат му се усмихна и въздъхна.
— Някога дъвкал ли си листа от кока, Том?
Нортън примигна.
— Листа от кока?
— Да.
— Какво общо има…
— Опитвам се да ти помогна. Просто ми отговори на въпроса. Дъвкал ли си листа от кока?
— Естествено. Всеки път, когато тръгваме за подготвителните лагери по сигнал за контрабандно внесени продукти на „Марстех“, още на летището ни дават по един големичък плик с препоръката да дъвчем листата заради голямата надморска височина. Имат ужасен вкус. Само че какво общо има това със…
— Надрусваш ли се, когато дъвчеш кока?
— О, я стига…
— Отговори ми.
Нортън стисна зъби.
— Не. Не се надрусвам. Случвало се е да ми изтръпне устата, но нищо повече. Препоръчват ги, защото премахват умората и ти дават сили.
— Точно така. А сега ме слушай внимателно. Въпросният енергизиращ ефект е част от еволюционно обусловена симбиоза между хората и растението кока. Коката има ценни за хората фармацевтични свойства, следователно хората отглеждат много кока. И всички са доволни. Човешката физиология се справя чудесно с ефекта на листата. Ползата от тях по никакъв начин не нарушава необходимата за оцеляването ти динамика. С други думи, няма опасност да направиш някоя глупост само защото си сдъвкал пет-шест листа.
— Защо става така — тежко попита Нортън, — че всеки път, когато се обърна за съвет към теб, ти ми изнасяш лекция?
Джеф се ухили доволно.
— Защото съм ти батко, тъпчо. А сега внимавай. Ако извлечеш алкалоида от листата на коката, ако го подложиш на изкуствените химични процеси, чрез които се получава кокаинът, и след това шамаросаш човешкия мозък с готовия продукт, картинката е коренно различна. Смръкнеш ли две магистрални от тая гадост, не ще се надрусаш, ами направо ще полетиш в небесата. И най-вероятно ще направиш някоя глупост, която на свой ред може да доведе до смъртта ти, ако си имал неблагоразумието да го направиш на не толкова безопасно място като Ню Йорк. Няма да обръщаш внимание на социалните и емоционални сигнали, които ти пращат хората около теб, или ще ги разчиташ погрешно. Няма да си спомняш полезни подробности от собствената си биография. Като нищо ще забършеш неподходяща жена или ще се сбиеш с неподходящ мъж. Ще преценяваш погрешно скоростта, ъгъла и разстоянието. А в дългосрочен план сърцето ти няма да издържи на напрежението. Все добри начини да се убиеш. И всичко това се свежда до факта, че не сме пригодени да се справяме с веществото във вида, в който може да ни го предложи собствената ни технология. Все същата стара история като със захарта, солта, синаптика и каквото още се сетиш.
— И с вариант тринайсет — унесено довърши Нортън.