Вариант 13

— Не. Брат ми работи тук.

— Дошли сте да го видите?

— Да. — Създателите на формата си бяха свършили работата добре. Реши, че ще е проява на грубост, ако приключи едва започналия разговор с едносрична дума. — Напоследък се виждаме рядко.

— Значи не сте оттук?

— Не. Свързах се от Ню Йорк.

— О, това е много далеч. И харесва ли ви там?

— Всъщност там съм роден. И двамата израснахме в града. Брат ми е този, който се премести. — Слаба искра на съперничество между братя в комплект с доза манхатънски шовинизъм, последвани от слаб адреналинов шок, когато разпозна първите две. Винаги се беше присмивал на интерфейсната психиатрия, но сега започваше да подозира, че може и да не е бил прав.

— Ами, такова… — Въпросът сам се пръкна на устните му, адски глупав, разбира се, но умората разхлабваше контрола му и той го зададе, отчасти като предизвикателство, отчасти за да отклони разговора от Джеф. — А вие откъде сте?

Тя се усмихна отново.

— Това е почти метафизичен въпрос, нали така. Сигурно трябва да кажа, че съм от Джакарта. Концептуално, ако не друго. Ходили ли сте там?

— Два пъти виртуално. Иначе — не.

— Трябва да отидете. Много е красиво сега, след като наноизграждането приключи. Най-добре е да го видите с очите си и…

И така нататък, с лекота покрай подводните течения в разговора, теченията, които можеха да сблъскат и двамата с факта какво е тя. Сигурно на този принцип работеше и проституцията от висша класа, реши той, но беше толкова уморен, че хич не му пукаше. Остави се на течението, на приятния и интересен разговор, издържан по всички правила на изкуството, и на изящната геометрия на дългите й крака. Изглежда, в софтуера беше заложена реагираща подпрограма, която преценяваше желанието му да участва в разговора и регулираше ответната реакция според резултата. С изненада откри, че наистина му се говори.

Дори не забеляза появата на Джеф, докато той не застана пред него с уморена усмивка.

— Така. — Стана и направи опит да се стегне. — Най-сетне.

— Да, извинявай. Цял кораб с бегълци пристигна онзи ден от Уенжоу и бюджетът ни за тримесечието отиде по дяволите. Цял ден преговарям с властите. — Кимна към жената, която все така си седеше на стола. — Виждам, че си се запознал с Шарлийн.

— Ами, да.

— Прекрасна е, нали? Понякога идвам да си поговоря с нея, просто така, заради удоволствието.

Нортън погледна към интерфейса. Тя се усмихна на двамата, главата й — вдигната леко, изражението — леко отнесено, сякаш думите им бяха птича песен или тема от класическо произведение, което й харесва.

— Трябва да говоря с теб — смутено каза той.

— Няма проблем — отвърна Джеф Нортън и махна с ръка. — Минавай. Довиждане, Шарлийн.

— Довиждане.

Усмихна им се през рамо, после отново обърна глава и застина неподвижна на стола си, щом двамата излязоха от задействащия обхват. Джеф го поведе по къс коридор с воден охладител в края. След има-няма десетина стъпки коридорът посивя и се превърна в кабинета на Джеф. Приличаше досущ на истинския му кабинет, който Нортън помнеше от посещението си преди няколко години, с изключение на минималните разлики в оттенъка на стените и килима и по някой декоративен предмет върху полиците, който не помнеше. Снимка на Меган на бюрото. Той си пое набързо дъх и седна на ъгловото канапе с лице към прозореца и парка Голдън Гейт. Брат му се наведе през бюрото и натисна нещо на уредбата.

— Е?

— Пак идвам за съвет. Чу ли за Ортис?

— Не. — Джеф се опря на бюрото. — Какво е измислил този път, нов начин да извие нечии ръце?

— Простреляха го, Джеф.

— Простреляли са го?

— Да. Медиите гърмят. Не знам как не си чул. Мислех, че знаеш. Вчера следобед дадох пресконференция от името на КОЛИН.

Джеф въздъхна. Тръсна глава, сякаш да намести джаджите в нея. Отиде до другата страна на канапето и седна тежко на облегалката.

— Направо съм скапан — измърмори. — От ден и половина се занимавам само с китайците. Снощи даже останах да спя в офиса. Тази сутрин почти не съм излизал от виртуалната. Той жив ли е още?

— Да, държи се. Вързали са го към животоподдържаща система във „Вейл Корнел“. Медицинският н-джин твърди, че щял да се оправи.

— Може ли да говори?

— Още не. Ще го свържат към в-формат веднага щом дойде в съзнание, но това можело да отнеме известно време.

— Господи! — Джеф го изгледа измъчено. — И какво общо има това с мен? Как мога да ти помогна?

— Във връзка с Ортис — никак. Както казах, той още е в безсъзнание. Семейството и близките му приятели са в болницата, но…

Брат му изкриви устни в подобие на усмивка.

— Да, знам. Това вече не е моят свят. Провалих си шансовете в играта за власт в Съюза, нали така.

— Не това имах…

— Избягах на запад и се превърнах в сърцераздирателен благотворител.

Нортън махна нетърпеливо с ръка.

— Не става въпрос за това. Искам да поговорим за Марсалис. Сещаш се, тринайската, която измъкнахме от щатския на Южна Флорида?

— О. Да. — Джеф разтърка лицето си. — И как върви?

Нортън се поколеба.

— Не знам.

— Създава ви проблеми ли?

— И аз не… — Вдигна ръце, без да довърши. — Виж, истината е, че не се наложи да го убеждаваме дълго. За това поне беше прав.