Вариант 13

— Както и да е. С Етан се запознахме на купона за пенсионирането на моя началник. Етан тъкмо го бяха произвели в детектив и беше в настроение да празнува. Висок, здрав, от километър се виждаше колко се гордее със себе си. От онези неща, дето като ги погледнеш, веднага ти се приисква да им разкъсаш опаковката и да видиш какво се крие зад целия този мъжкарски самоконтрол. И аз реших да надзърна.

— И какво стана? Разкъса ли му опаковката?

— Питаш дали се чукахме същата вечер?

— Всъщност не. Но…

— Да, чукахме се. Заварката стана от пръв поглед. Ей така. — Тя щракна с пръсти, но нещо не й се получи и звук не се чу. Намръщи се и пробва отново. Щрак. — Ей така. След има-няма две седмици вече държахме свои вещи от първа необходимост в жилището на другия. Той беше излизал с една руса кучка, тип мажоретка, от инфоотдела в централния участък, аз пък имах нещо с един тип, който държеше бар в Куинс. Още живеех там, така и не бях намерила време и сили да се преместя от другата страна на реката, след като започнах работа в „Убийства“. А и бях свикнала с квартала. Така или иначе, аз зарязах своя тип с бара, Етан заряза мажоретката. — Ново смръщване. — При него се получи малко неприятно, но така или иначе, след месец той дойде да живее при мен.

— Беше ли ти казал какъв е?

— Тогава още не беше. Тоест… — Махна отново, този път по-внимателно. — Не че ме е лъгал или нещо такова. Просто не ми каза, а и кой би се сетил да попита? Тринайските са прибрани на сигурно място, нали? В резерватите, на Марс. Не се разхождат по улиците като теб и мен. И определено не се разхождат с полицейски значки, нали така?

— Като цяло — да.

— Да. — Тя впери поглед в чашата си. — Не знам дали изобщо щеше да ми каже. Но една вечер се появи друга тринайска, попита за него под друго име и той нямаше друг избор освен да ми каже всичко.

— Онзи какво искаше?

Тя изкриви отвратено устни.

— Какво да иска? С Етан били в един и същи поборнически взвод, спуснали ги в някакво забутано кьоше на Централна Азия през осемдесетте. Боби някой си, но използваше името Киган. Още не се бил покрил, когато започнало интернирането, не искал да ходи на Марс, затова го въдворили в Симарон. Избягал, крил се известно време в Джизъсленд, докато не се свързал с някакви мошеници, които му уредили прехвърляне в Съюза. От две години бил в града, преди да се появи на прага ни. Изкарвал си прехраната както дойде. За лош късмет видял Етан да излиза от една корейска закусвалня във Флашинг и го проследил до нас.

— Познал го е? Аз пък помислих, че…

— Да, Етан си беше направил козметична операция в щатите на Ръба, но корекциите не били значителни и онзи тип го познал. Все повтаряше, че въпросът не бил в лицето, а в начина, по който Етан се движел, говорел. Както и да е, бързо разбрал, че Етан е ченге, и решил, че сигурно използва работата си за прикритие и като източник на информация, с която да изнудва когото трябва. Не беше в състояние… — Тя стисна гневно юмрук: — По-скоро Не искаше да повярва, че Етан е спечелил значката си на детектив по трудния начин. „Ние не правим така нещата“, все това повтаряше. „Ти си тринайска, човече. Не си някакво шибано преживно.“

Стрелна го с поглед.

— Така ни наричате, нали? Преживни. Говеда.

— Чувал съм да използват тези думи.

— Да. Та на този Киган му беше трудно да повярва, че Етан е предпочел да се присъедини към говедата. Но след като най-после го прие, стана още по-лошо. От негова гледна точка съществуваха само две възможности. Или Етан използвал полицията за собствени незаконни облаги и Киган искаше също да бръкне в кацата с меда, или наистина се е отказал от същността си на тринайска в полза на стадото, в който случай… — Тя сви рамене. — Ами, значи може да го цака като всяко друго преживно, нали така? Да го дои до дупка.

Тишина изпълни стаята. Севги отпи. Големите кораби все така чакаха търпеливо реда си.

— И какво стана? — попита накрая Карл.

Тя отклони поглед.

— Мисля, че и сам можеш да се досетиш.

— Етан е разрешил проблема.

— Киган идваше у нас все по-често. — Гласът й звучеше механично, по-безизразно и от шума на евтина машина. — Държеше се, все едно той командва парада. Държеше се като шибана карикатура на тринайска от някой евтин джизъслендски филм на ужасите. А когато Етан го нямаше, се държеше така, все едно притежава и мен.

— Ти каза ли за това на Етан?

— Нямаше нужда. Той знаеше какво става. Освен това, Марсалис, аз мога и сама да се грижа за себе си, уверявам те. Оня гадняр нямаше никакъв шанс.

Замълча, подбираше думите си.

— Само че Киган не можеше да бъде спрян. Можеш да го държиш на разстояние, и толкова. Като да хвърляш камъни по зло куче. Хвърлиш камък и кучето отстъпва. Спреш ли да хвърляш, идва и пак започва да ти се зъби. Истината е, че има само един начин да спреш тринайска, нали?

Той вдигна рамене.

— Това поне ни внушават евтините филми на ужасите.