Вариант 13

Във всичко това имаше някакво странно, потайно чувство за освобождение и убежище. Тихо, тихо, все по-нагоре и по-далеч от светлините на фериботния пристан, покрай спуснатите кепенци на кварталното пазарче и тъмните прозорци на един спящ свят, водени от мъждивата светлинка в дланта на Ертекин, която хвърляше синкави отблясъци по лицето й. Когато стигнаха, тя отвори входната врата с излишна предпазливост и се качиха по стълбите, вместо да будят машинарията на асансьорите. В апартамента — отдавна необитаван, ако се съдеше по студения въздух с дъх на застояло — влязоха право в кухнята, все така, без да говорят, и завариха на кухненския плот отворена, но почти недокосната бутилка турска анасонова ракия.

— Я налей — сърдито каза Ертекин.

Той се разтърси за подходящи чаши и ги откри в един шкаф, докато Ертекин пълнеше кана вода от чешмата. Карл наля чашите наполовина с плътната прозрачната течност, а тя ги допълни от каната. Завихрен млечнобял облак изпълни чашите при смесването на водата с алкохола. Ертекин грабна едната и я пресуши на един дъх. Остави я и го погледна очаквателно. Той наля нова доза, тя я допълни с вода. Този път само отпи и отнесе чашата в самотния хлад на хола. Той взе бутилката, каната и своята чаша и тръгна след нея.

Бяха на последния етаж и големият панорамен прозорец разкриваше чудесна гледка. Осветлението в хола беше приглушено и погледът стигаше с лекота чак до затвореното между Черно и Бяло Мраморно море и насечения от минарета хоризонт на европейския бряг. Като гледаше всичко това, Карл изпита внезапното, нереално усещане, че оставя нещо зад себе си, сякаш двата бряга незнайно как и защо се раздалечаваха. Седяха в меките кресла от изкуствена кожа — обърнати към прозореца, а не едно към друго — и пиеха. Големи кораби дремеха закотвени във водите на Мармара и чакаха реда си да минат през Босфора. Пилотните им светлинки примигваха и се местеха.

Бяха преполовили бутилката, когато тя започна да говори.

— Не беше планирано, това мога да ти кажа.

— Знаела си кой е той?

— Вече знаех, да. — Тя въздъхна, някак пресекливо, но не пролича въздишката да й е донесла облекчение. — Нормално би било да прекратим бременността, нали? Предвид на рисковете. Всъщност не знам защо не го направихме. Сигурно… сигурно и двамата сме започнали да се мислим за недосегаеми. Етан си беше такъв от самото начало, като всяка тринайска. Държеше се така, сякаш куршумите не могат да го застигнат. Излъчваше се на вълни от него, тази самоувереност.

Тонът й се промени, неясен гняв нахлу в гласа й.

— А забременееш ли, биологията си казва думата, шепне ти, внушава ти, убеждава те, че няма по-хубаво от това, че то е логичната следваща стъпка, че е правилно. Не се притесняваш как ще се справиш, просто вярваш, че ще се справиш някак, и това ти е достатъчно. Спираш да се виниш за пропуснатата по невнимание ваксинация или че не си накарала партньора си да се напръска преди секс, че си била достатъчно тъпа и слаба и си позволила на биологията да вземе връх над разума ти, защото същата тази шибана биология сега ти казва, че всичко ще е наред, а способността ти да мислиш критично просто ти махва за довиждане и излиза на разходка. Казваш си, че в Съюза законите за генетична тайна са по-силни отвсякъде другаде на Земята и че правораздаването все така ще се движи в правилната посока. Казваш си, че докато детето в корема ти порасне достатъчно, за да имат тези неща значение за него, вече ще е различно, хората няма да изпадат в паника при мисълта за разводняване на расата и генетично модифицирани чудовища, че Спогодбите и ловът на вещици ще са останали в миналото. А в редките моменти, когато съзреш безумието на тези доводи и съмнението те обземе, е, тогава си казваш, какво пък толкова, и двамата сте ченгета, и двамата сте служители на нюйоркската полиция. И двамата сте от онези, които налагат закона, така че кой ще е тоя, дето ще дойде да тропа точно на вашата врата? Казваш си, че си част от огромно семейство, което винаги ще ти пази гърба.

— В полицията ли се запозна с Етан?

Горчива усмивка.

— Къде другаде? Ченгетата рядко водят активен светски живот. Така де, защо ти е да се занимаваш с цивилни? Те или ни мразят и в червата, или не могат да живеят без нас, според случая. На кого му е притрябвало да ходи по срещи и да плаща нечие пиене само за да си навлече личностно разстройство за благодарност? Така че се лепваш за голямото си приемно семейство и в повечето случаи друго не ти трябва. — Тя сви рамене. — Предполагам, че това е била една от причините Етан да постъпи в полицията. Искаше да се отдалечи максимално от миналото си, а нюйоркската полиция може да е един много уютен малък свят със затворен цикъл на производство, ако това искаш. Все едно да отидеш на Марс.

— Не съвсем. От полицията винаги можеш да си тръгнеш.

Тя махна с ръката, в която държеше чашата, и разля малко.

— Е, винаги можеш да спечелиш лотарията „Билет за вкъщи“.

— Да бе.