Вариант 13

— Тъй ли? Е, това е интересен модел на бартерна търговия. А човека, който ти сервира закуска днес, и него ли уби, за да не плащаш сметката? Ще убиеш ли онзи, от когото си купил или взел под наем колата си, и другия, който държи хотела, в който си отседнал? Сигурно имаш планове и за работодателите им, за онези, които управляват средствата за производство, мениджърите и едрите собственици, и за хората, които продават от тяхно име, и онези, които купуват от тях? — Карл се наведе напред, ухилен в лицето на близката смърт. — Толкова ли не схващаш, по дяволите? Те са навсякъде около нас, преживните. Не можеш да избягаш от тях. Не можеш да се отделиш от тях. Всеки път, когато сложиш нещо в устата си, работиш за тях. Всеки път, когато пътуваш. А ако си на Марс, всяко твое дихание е част от тяхната система.

— Е. — Онбекенд също успя да се усмихне. — Явно добре си си научил урока. Но пък, едно куче биеш ли го редовно, рано или късно така става.

— О, моля те. Знаеш ли какво? Искаш да се преструваш, че има и друг начин? Искаш да избягаш в някакъв митичен златен век отпреди упадъка на мъжествеността? Ами върви в Джизъсленд, където още вярват в тия простотии. Бях там миналата седмица и мога да ти кажа, че такива като нас много ги обичат. Ще ни изгорят на кладата по бързата процедура. Не разбираш ли? Вече няма място за такива като нас. — Думите на Съдърланд се надигнаха в него, тихият, леко ироничен басов глас прииждаше от спомените му като гръмотевица, като сила. — Преди двайсет хиляди години са ни избили с културните си насаждения и с малодушното си преклонение към йерархията. Спечелили са битката, Онбекенд, и знаеш ли защо? Защото системата им е била успешна, сработила е. Кооперирането в група и подчинението пред някакъв бандит с брада е сработвало по-добре, отколкото вълците единаци като нас биха могли да сработят тогава, по-късно, сега или изобщо някога. Докарали са ни до просешка тояга, Онбекенд, с тълпите си, с вождовете си и със самата си шибана многочисленост. Преследвали са ни, избивали са ни и за награда са получили бъдещето. И ето ни сега, стоим на покрива на преуспялото им общество, а ти ми казваш, разбираш ли, че не си взел асансьора, нито си се качил по стълбите, а ей така просто си долетял до покрива на собствена тяга заедно с двамата си бабаити. Това твоето са пълни глупости.

Онбекенд се наведе като него, в очите му пламтеше ярост. Движението му беше инстинктивно, продиктувано от гнева. Револверът в ръката му помръдна при промяната в позата. Изви се под незначителен ъгъл встрани. Карл го видя и побърза да свие платната на мрежата. „Не още, не“. Срещна погледа на другия мъж, видя там собствената си смърт и установи, че не му пука особено. В гърдите му се надигаше гняв, който не разбираше. Думите удължаваха живота му и щяха да го топлят, докато успяваше да ги изрича, да ги изхвърля от системата си.

— Те ни създадоха, Онбекенд, създадоха ни, разбираш ли? Върнаха ни от мъртвите заради единственото нещо, в което ни бива. Насилието. Убийствата. Теб, мен. — Махна ядно и с отвращение. — Всички нас, всички, от първия до последния. Ние сме като динозаврите. Чудовища от далечното тъмно и кърваво минало, призовани, за да бранят ярките светлини и консуматорските привилегии на западната цивилизация. И ние го направихме, точно както го бяха поискали. Искаш да си говорим за преживните, как се кланят скудоумно пред авторитетите, как подчиняват индивидуалността си на диктата на групата? А с какво бяхме различни ние, кажи ми? Шибаният проект „Поборник“? На теб като какво ти звучи, по дяволите?

— Да, защото така ни обучиха. — За пръв път гласът на Онбекенд се повиши почти до вик и почти натежа от болка, но той бързо се овладя и го сниши до студен, хладнокръвен гняв. — Отделиха ни в шибаните си комплекси още от деца, Марсалис. Обработваха ни от сутрин до вечер. Знаеш го не по-зле от мен, защото в „Орел“ не ще да е било по-различно. Как бихме могли да…

— Правехме… каквото… ни кажат! — Карл подчерта думите си. — Точно като тях, точно като преживните. Провалихме се, точно както сме се провалили и преди двайсет хиляди години.

— Онова си е било за тогава — сопна се Онбекенд. — Сега си е сега. И някои от нас са поели по друга пътека.

— О, не ме карай да се смея, по дяволите! Вече ти казах: всичко около теб е част от света на преживните. И ако не ти е по силите да се нагодиш, повече или по-малко, към този факт, по-добре иди да се застреляш, мамка му…

Призрачна усмивка разсече лицето на Онбекенд.

— Твоето самоубийство ме пратиха да уредя, Марсалис. Не моето.

— Изпратили са те? — повтори подигравателно Карл и се изхили гръмогласно през оскъдното пространство между тях. — Изпратили са те? Е, това слага точка на спора ни.