Вариант 13

— Но са се отказали от самоубийството.

— Да. — Карл си пое дълбоко дъх. Споменът за презрението на Онбекенд го преряза като с нож. — Оказало се е ненужно. Видели са накъде отиват нещата в бара и са променили плана си. Преценили са, че спокойно могат да инсценират смърт при кръчмарско сбиване. Хаагът вече не им е трябвал, за да ме сплашат, а би било глупаво да ме убият точно с такова оръжие. Затова Онбекенд го е оставил в сълзата и по-късно е стрелял с него по Севги просто защото не е имал нищо друго подръка.

Нортън го гледаше втренчено.

— Това сигурно ще й е голяма утеха.

Карл издържа погледа му.

— Искаш да обвиниш мен ли, Нортън? Трябва ти мишена за безсилния ти мъжкарски гняв? Давай, чувствай се свободен да ме мразиш. Свикнал съм и даже няма да усетя допълнителната тежест. Само не си насилвай късмета, защото съм уморен и ще те скърша на две, ако преминеш границата.

— Ако не беше…

— Ако не бях излязъл, щеше да е различно. Знам. Щяха да ме сгащят в хотела, да ме изведат, но Севги Ертекин пак щеше да е там, защото тя, Нортън, е идвала при мен. Може би именно това не ти дава мира, а?

— О, я се разкарай. — Но го каза вяло и без хъс, а после отклони поглед.

— Искаш ли да знаеш истината, Нортън? Защо е идвала при мен?

— Не, не искам.

— За да изчисти името ти.

Служителят на КОЛИН го погледна отново, сякаш Карл току-що го беше шамаросал.

— Какво?!

— Аз ти нямах доверие, Нортън, вярвах ти колкото на джизъслендски президент, който прави обръщение към нацията. Скейтърите пред дома на Севги онази сутрин, спомняш ли си? Само ти знаеше къде съм останал да пренощувам. Реших, че заличаването ми от пейзажа по някакъв начин влиза в дневния ти ред.

— Какво?! Нали именно аз те измъкнах от затвора бе, Марсалис. Идеята беше моя, аз настоях и аз го уредих. Защо, по дяволите, ще…

— Чакай-чакай, по-спокойно. Ако искаш, наречи го пристъп на параноя. — Карл въздъхна. — Както и да е, снощи се обадили на Севги от нюйоркската полиция да й кажат, че са хванали третия скейтър и той е проговорил. Не аз съм бил целта им, а Ортис. Севги е идвала да ми го каже, защото се вбесяваше от намеците ми за двойната ти игра.

Нортън не каза нищо.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не — прошепна той.

— Севги и за миг не прие на сериозно подозренията ми, като хипотеза дори. Удари ми шамар, когато се опитах да я убедя. Не знам дали двамата някога сте имали нещо…

— Не сме. — Двете кратки думи бяха накъсани, чупливи.

— Щом казваш. Каквито и да си били отношенията ви обаче, очевидно са пуснали дълбоки корени.

Дълго мълчание. Нортън плъзна поглед по градината, сякаш някакво обяснение можеше да виси сред храстите или да му намига откъм струите на фонтана.

— Била е ченге — измърмори накрая. — От две години работеше за КОЛИН, но мисля, че така и не се промени.

— Да, била е ченге. И точно затова те подкрепи, теб, своя партньор, и дори не пожела да ме изслуша. Пак заради това е тръгнала след Онбекенд, и пак заради това я простреляха.

Още тишина. Слънчева светлина пропълзя до основите на сградите и позлати чакъла. Вече се усещаше и топлинка покрай светлината. Неколцина студенти минаха забързано по алеята, изглежда, закъсняваха за някъде. Жена в синя лекарска престилка тръгна към тях откъм сградата на интензивното отделение.

— Кой от вас е Марсалис? — попита строго. Китайските й черти под късата черна коса бяха като размазани от умора.

Карл вдигна ръка. Лекарката кимна.

— Елате с мен. Тя пита за вас.

Нортън погледна встрани.

В-форматът беше истинско произведение на изкуството й му отне по-малко време от обикновено да придума нервната си система към необходимото отпускане и приемане на илюзията. Очите му се отвориха зад плъзгащи се стъклени врати. От другата страна имаше градина, не толкова подредена като онази в реалния живот, където беше седял допреди малко. Тук имаше бордюр от пищна зеленина около прясно окосената морава, високи папрати и спускащи се като завеси лиани, а по-назад — високи, прави като свещ дървета. В средата на моравата имаше два дървени шезлонга.

Севги Ертекин седеше в единия, облечена с широко синьо кимоно с бродирани арабски символи, и го чакаше. В скута й имаше книга, но Севги не четеше, а я беше затворила, пъхнала пръсти между страниците, главата й беше леко килната, сякаш слушаше нещо. Погледът й също беше съсредоточен, все едно гледаше към друг човек, който също като него чакаше, но в другия край на градината.

Стъклената врата се плъзна безшумно и той мина през нея. Движението привлече погледа й или пък системата беше направена така, че да оповестява появата на посетител с камбанка. Видя го и вдигна ръка за поздрав.

— Хубаво е, нали? — извика му. — Тук явно не пестят средства за умиращите служители на КОЛИН.

— И аз стигнах до същия извод. — Той се приближи и сведе поглед към лицето й. Виртуалната система беше заличила следите от болестта.

Севги му махна към другия шезлонг.

— Хайде, сядай.

Той седна.