Вариант 13

Беше прекалено уморен, за да се бори с този импулс, прекалено ядосан, за да се срамува от поведението си. Разпердушини колониалната бюрократщина със студен контролиран гняв, което учуди и самия него; където можеше, апелираше към здравия разум, където не можеше — заплашваше и извиваше ръце. Изчакваше дългите паузи на забавянето с търпението на робот. Всичко това нямаше значение, освен като начин да отдалечи мисълта, че Севги ще умре, че вече умира, че имунната й система поддава под непрестанните удари на вирусите „Фолуел“ и техния мутационен танц.

Най-накрая пусна Марсалис да влезе. Отстъпи му мястото пред оборудването и се премести на един стол до стената. Впери празен поглед в тринайската.

— Наистина ли смяташ, че ще постигнеш нещо?

Гласът му прозвуча унило дори в собствените му уши, изцеден от емоционалното претоварване.

— Зависи — каза Марсалис, загледан в отброяващия часовник над редицата монитори.

— От какво?

— От това дали на Франклин Гутиерес му се живее, или не.

Последните цифри примигнаха, приемникът звънна и на екрана се появи свързочно помещение, не много по-различно от тяхното, като се изключи съществената разлика, че се намираше на Марс. Гутиерес седеше пред своя екран и изглеждаше по-добре, отколкото на записа от разпита. Ръката му беше превързана, а нараняванията по лицето му бяха обработени с противовъзпалителни средства. Изгледа смръщено камерата, обърна поглед към някой извън обхвата й, после се изкашля и се наведе напред.

— Докато не видя кой тъпанар стои от другата страна, нищо няма да кажа. Ясно? Накарайте идиотите тук да ме оставят на мира и току-виж сме сключили някаква сделка. Но първо искам да ти видя лицето, пък после ще говорим.

Облегна се назад. Иконката за начало на трансмисията се появи в центъра на екрана и образът застина. Светлинният индикатор грейна в оранжево. Марсалис седеше и гледаше екрана, развълнуван колкото изстинал труп.

— Здрасти, Франклин — лениво каза той. — Помниш ли ме? Мисля, че ме помниш. Така, вече знаеш кой е от другата страна, така че ме слушай внимателно. Ще ми кажеш всичко, което знаеш за Алън Мерин, и защо си помогнал да го пратят обратно. Имаш само един шанс да го направиш. Не ме разочаровай.

Натисна бутона за край на съобщението. Над главите им броячът подхвана старата си песен.

— Ще ме прощаваш, но не останах особено впечатлен — каза Нортън.

Марсалис почти не помръдна, само очите му се завъртяха, сякаш се завръщаха от нищото, и през цялата умора и скръб Нортън зърна в тях нещо, от което го побиха студени тръпки.

Зачакаха мълчаливо брояча. Той стигна до нулата и започна да отброява отново времето преди началото на отсрещното предаване.

— Оха, момчето, което спечели лотарията! — подвикна ухилен Гутиерес, когато се появи отново на екрана, но зад привидното му спокойствие Нортън усети студа, същите хладни тръпки, които бяха смразили и собствените му нерви, когато Марсалис го бе погледнал преди половин час. А и броячът разказваше собствената си история във вид на застинали цифри. Времето за двупосочна трансмисия беше превишено с две минути и половина — освен ако инфохакерът не беше изнесъл цяла реч пред камерата, въпросното време беше изтекло в колебание. Гутиерес беше натиснал паузата, докато скалъпи някакъв отговор в движение. Демонстративното му самочувствие биеше на кухо като марстехски етикет в Тенеси. — Как я караш, Марсалис? Късметът още ли е с теб? Или ти липсват майките от клуба?

След това Гутиерес премина на кечуа. В долната част на екрана се появиха субтитри. „Ти си на триста милиона километра от мен. Доста голямо разстояние, за да отправяш заплахи. Какво ще направиш, ще легнеш да поспиш в някое криогнездо? Ще дойдеш чак тук само за да ме убиеш? Вече не можеш да ме уплашиш, Марсалис. Направо ме разсмиваш, пич“. И така нататък, все по-присмехулно и все по-смело. Накратко, речта му се заключаваше в едно „що не си гледаш работата“.

И все така биеше на кухо.

Марсалис я изгледа цялата със студена усмивка.

Когато приетото съобщение свърши, той се наведе напред и също заговори на кечуа. Нортън не знаеше езика на андийските плата, освен да преброи от едно до двайсет и да назове някои основни хранителни продукти, но дори и без да разбира казаното, усети сухия, смразяващ студ, който лъхаше от думите на чернокожия мъж. Думите му излизаха дрезгаво, напрегнато, отсечено. В мъглата на недоспалия му мозък и умората, която постепенно изключваше сетивата му, се промъкна миг на яснота, така съвършена, че не можеше да е друго освен лъжа; ала в този кратък миг Нортън беше убеден, че нещо друго говори през устата на Марсалис, нещо древно и не съвсем човешко използваше устата и лицето му като маска и платформа, от която да се изстреля през бездната между световете, да се пресегне и да стисне Франклин Гутиерес за гърлото и сърцето, сякаш той седеше от другата страна на бюро, а не през четвърт милиард километра празно пространство.