Вариант 13

И по този въпрос интерпретацията ми беше съвсем свободна, така че резултатът във „Вариант 13“ не е задължително свързан с онова, което са искали да внушат гореспоменатите автори.

И накрая, дължа огромна благодарност на всички онези, които ме изчакаха с нечовешко търпение и ми повтаряха да не бързам. Те са: Саймън Спантън (отново!) и Джо Флечър от „Голанц“, Крие Шлюп и Бетси Мичъл от „Дел Рей“, агентът ми Каролин Уитакър, и последни, но не и по значение, всички онези доброжелатели, които ми писаха по електронната поща през 2006-а година, за да изкажат съболезнованията и подкрепата си. Тази книга не би съществувала без вас.

Пролог На път към дома

Грейнала стомана, грейнала стомана…

Ларсен примигва и помръдва едва доловимо върху носилката, която се движи под линейната последователност на осветителните панели и напречните подпорни греди по тавана. Осъзнаването е като зрението — размазано и бавно. Намира се в надлъжния коридор. Над нея светлината се пречупва във всяка метална греда, плъзга се от лъщене към ярък взрив и обратно с придвижването на носилката. Сигурно точно този повтарящ се блясък я е събудил. Или това, или коляното й, което я боли непоносимо въпреки познатата замаяност от криопрепаратите. Едната й ръка лежи на гърдите, притисната към леката тъкан на криотрикото. Хладният въздух по кожата й показва, че трикото е единствената й дреха. При тази мисъл в главата й се прокрадва зловещо усещане за дежа вю. Закашля се леко, колкото да изхвърли остатъците от резервоарен гел, заседнали в долната част на изпомпаните й дробове. Размърдва се отново и си мърмори нещо.

„… не, пак ли…?“

— Пак, да. Наследството на корморана, да, пак.

Това е странно. Не е очаквала друг глас, още по-малко глас, който да й говори с гатанки. Събуждането обикновено е изцяло механизиран процес, информационната банка е програмирана да ги извади от криосъня непосредствено преди пристигането и освен ако нещо не се е объркало…

„Изведнъж стана голям експерт по криогенния сън, така ли?“

Не е — целият й предишен опит се свежда до три пробни събуждания и едно истинско в края на предишното пътуване, откъдето сигурно идваше и усещането за дежа вю. Но въпреки това…

„… повече от три…“

„… не са повече, не са…“

В енергичното отрицание се долавят нотки на паника, които не й харесват. Ако ги доловеше в гласа на друг човек, в гласа на тестови обект, да речем, веднага би си помислила за успокоителни, а навярно би звъннала и на охраната. А сега, когато ги долавя в собствените си мисли, направо изтръпва — все едно току-що си осъзнал, че в дома ти има и друг човек, човек, който не би трябвало да е там. Или като дошла изневиделица мисъл, че не си съвсем с ума си.

„Това е от лекарствата, Ели. Спокойно, ще мине.“

Грейнала стома…

Носилката завива надясно с леко подрусване. По някаква причина това ускорява неимоверно пулса й и под въздействието на упойващите лекарства тя някак лениво определя тази си реакция като пристъп на паника. Предчувствие за надвиснала беда се излива като студена вода през тялото й. Ще катастрофират, ще се ударят в нещо, или пък нещо ще ги удари, нещо огромно и толкова древно, че човешките им възприятия не могат да го обемат, нещо, което се носи безкрай в празната нощ извън кораба. Космическите пътувания не са безопасни, къде й е бил умът да сключи този договор, сигурна, че всичко ще е наред и че ще измине пътя до там и обратно непокътната, все едно е обикновен суборбитален полет над Тихия океан, човек просто не може да…

„Отпусни се, Ели. От лекарствата е.“

И тя най-сетне осъзнава къде е. Прибраните паякообразни ръце на автохирурга прекосяват част от полезрението й, докато носилката хлътва в едно от гнездата за преглед. Обзема я облекчение. Нещо не е наред, но самата тя е там, където трябва да е. „Гордостта на Хоркан“ е снабден с най-добрите автоматизирани медицински системи, които може да конструира КОЛИН — чела го е в една брошура на Колониалната инициатива. Колкото до корабния изкуствен интелект — или корабният н-джин, както го наричат всички — той пък бил щателно проверен и обновен две седмици преди да потеглят. „А има и граници на пораженията, които може да сполетят едно криозамразено тяло, нали така, Ели?“ Органичните функции се забавят до минимум под въздействие на ниските температури, същото важи и за болестотворните гадинки, които може да си носил в себе си.

Ала паниката, предчувствието за надвиснала и неотвратима беда не я напускат. Усеща ги притъпени и настоятелни, като куче, което ръфа крайник, обезболен с местна упойка.

Обръща глава настрани и го вижда.

Залива я още една, по-силна вълна на облекчение — вижда нещо познато.