Вариант 13

— Говореше се — вметна Карл, — че отцепването ще сложи край на „Отклик Скорпион“. Щели да ги закрият като всички други тайни формирования, за които американската общественост нямало нужда да бъде уведомявана. Това поне беше официалната версия. Но това беше през седемдесетте, поне няколко години преди да са се възползвали от твоите услуги, Джеф. Какво стана? Ориентирали са се към частния пазар?

Джеф го погледна стреснато.

— И за това ли си чул?

— Не. Но няма да е първият път, когато трупа главорези от секретно подразделение, приемат зле идеята, че трябва да излязат преждевременно в пенсия, и вместо това излизат на частния пазар. Това ли стана?

— „Отклик Скорпион“ беше реорганизиран и запазен — каза Джеф, продължаваше да се цупи. Издърпа още салфетки от кутията. Карл го наблюдаваше безучастно.

— Запазен от кого?

Нортън вече се беше досетил за отговора.

— От щатите на Ръба — каза той. — Това трябва да е. Току-що са се били отцепили, а тихоокеанската арена е била цялото им бъдеще. И са запазили всичко, което им е давало предимство.

— Точно така, братле. — Джеф махна салфетките от носа си, колкото да отпие яка глътка от коняка. — Май започваш да виждаш голямата картинка.

— Лола Монтес — каза Карл. — Джаспър Уитлок, Юлисис Уорд, Еди Танака. И останалите. Всички са свързани със Скорпионите?

— Да. Не под тези имена, но иначе — да.

— И Онбекенд.

— Да. — Нещо хвърли сянка върху гласа на Джеф Нортън. Карл реши, че може би е страх. — И той. Но не постоянно. Идваше и си отиваше. На повикване, един вид.

— Но не и Мерин?

Директорът на фондация „Човешката цена“ се подсмихна.

— За нас Онбекенд си беше Мерин. Не знаехме, че има още един, никой не знаеше, че са двама. — Заби поглед в чашата си. — Досега.

Карл се отправи към шкафа с напитките. Плъзна поглед по изобилието от бутилки и чаши. Споменът за евтиния бар с изглед към залива нахлу в главата му, как пие със Севги Ертекин уиски на аванта сред вонята на скорошна стрелба, увиснала във въздуха. Пристъп на гняв сви стомаха му на топка, прииска му се да строши всичката стъклария в шкафа, да стисне някоя счупена бутилка за гърлото, да хване Джеф Нортън и да…

— Компютърният анализ не откри връзка между жертвите — спокойно каза той. — Което означава, че сте използвали ресурс от последно поколение н-джинове в Ръба, за да погребете миналото на тези хора и да им създадете нови биографии. Лично аз виждам само една причина за такова мащабно и рисковано начинание.

— Закрили сте дейността си — с удивление каза Том Нортън, навързал фактите в логична последователност. — Пуснали сте кепенците и сте се пръснали като пилци.

Карл се обърна с лице към дивана, ръцете му бяха празни.

— Кога, Джеф? Кога и защо?

Джеф Нортън погледна брат си.

— Мисля, че и сам можеш да се сетиш, Том.

Служителят на КОЛИН кимна.

— Ти се премести тук и започна работа за фондацията през деветдесет и четвърта. И на теб са намерили ново поприще. Значи цялата история се е завъртяла горе-долу по това време.

Джеф остави поредната топка окървавени салфетки и посегна за нови. Тънка усмивка заигра по устните му. Кървава струйка се стече към устата му, преди да я е попил.

— Малко по-рано, в интерес на истината — каза той. — Подобни неща набират огромна инерция и изисква време да ги спреш. Да речем, че през деветдесет и втора се взе решението, а операциите бяха окончателно прекратени в началото на деветдесет и трета. А до края на следващата година всички се бяхме покрили.

Карл се приближи.

— Попитах защо.

Директорът на фондация „Човешката цена“ вдигна поглед към него и попи носа си. Май още се усмихваше.

— Не се ли сещаш?

— Якобсен.

Името се отрони от устните му и се пльосна в стаята като заклинание. Ерата от онова време, между деветдесет и първа и деветдесет и четвърта, се превъртя пред очите му като колаж от новинарски репортажи. Бунтовете, налитащите тълпи и кордоните въоръжени полицаи, подпалените автомобили. Запенените проповедници и кресливите политици, комюникетата и изявленията на АГЛОН, и зад всичко това тихата оплешивяваща особа на шведския комисар, който чете извадки от доклада си с премерения тон на дипломат от кариерата, като човек, който се опитва да отвори чадър под напора на ураган. Ураганът подхвана думите му и ги изопачи, избуяха неточни резюмета и още по-неточни цитати, казаното се изваждаше от контекста и се употребяваше за политически капитал. И промъкващото се ужасяващо усещане, че всичко това май касае и него, Карл Марсалис, отличника на „Орел“; че колкото и невъзможно да е изглеждало такова нещо преди, сега някаква идиотска вълна залива пасящите преживни, оформя общественото мнение и резултатът ще засегне и неговия живот.

„Якобсен.“

Засегна го, и още как.

За няма и три години тайнствените герои се превърнаха в публично изобличени чудовища. Суровите решения и още по-суровият избор — лагерите или дългият сън и заточението в марсианския лагер с планетни мащаби; тласкани към едното или другото от видиотената тълпа, като осъден, когото влачат към редица бесилки, от които да си избере своята.