Вариант 13

Кръв, навсякъде, яркият й цвят се зъбеше от конзолите и стената; две шепи карантия, като онази, която кварталният касапин хвърляше в кофата под тезгяха, се плъзгаха, проточили кървави следи по екраните. Ночера лежеше на една страна, очите му бяха отворени, беше долепил ухо до прашния под като човек, който се ослушва за плъхове в мазето. Още кръв — широка локва с цвят на тъмно вино — се събираше под корема му и пускаше криволичещи в праха пипалца. Над него Рен и непознатият се боричкаха за някакво оръжие с къса цев. Скот се сети какво е, по вида му и по тихия звук на изстрела отпреди малко — един от харпуните за акули „Креси“, които държаха в оръжейния шкаф горе. Който уж трябваше да е заключен, колко пъти го беше казвал на Уорд, но…

Уорд лежеше по гръб в дъното.

И там имаше кръв. И Уорд се мяташе в нея и стискаше с ръце червената дупка, била допреди малко коремът му. Червата висяха от нея на въжета, хлъзгаха се по пода и лепнеха по пръстите му като сурови наденици. Устата му беше като зейнал розов тунел — виждаха се чак мъдреците и трептящият белезникаво жълт език — и писъците излизаха оттам на пронизителни вълни. Очите му се спряха върху Скот, който стоеше на прага, и го приковаха. Разширени и умоляващи, обезумели от болка, до такава степен, че Скот не знаеше дали шефът му изобщо го е познал. Понечи да се хвърли в битката, но вместо това повърна, превит на две от непоносими спазми. Съдържанието на стомаха му разплиска локвата кръв на Ночера.

Кармен изкрещя отчаяно.

Харпунът за акули кихна пак.

И пак улучи — улучи го във врата, под ухото. Той посегна да се хване за нещо, за каквото и да е. Подът се надигна към него. Кръв и повръщано, топли и мокри по лицето му. Опита се да затвори уста или да извърне лице, но не успя. От горещата кисела миризма и вкус му се повдигна пак, но вече по-слабо. Краката му се свиха като на настъпено насекомо. Зрението му се стесни до червена локвичка с жълтеникавобели петна. Затърси слепешката някаква молитва, обърка я, не успя да отвори уста и почна наум…

„Отче наш… избави ме от…“

И това беше.

7.

С настъпването на вечерта всички новини се оказаха лоши.

Генетичните изследвания установиха следи от човек, пребивавал на борда на „Хоркан“, човек, който не беше сред труповете. Не беше трудно да се отделят следите му от другите, защото бяха напълно окомплектовани с всички генни модификации, известни под популярното наименование „вариант тринадесет“. Или както се беше изразил Койл — „шибан изрод“.

Предстоеше им сериозен лов.

Аудио-визуалните данни постъпваха в обработващата местопрестъплението система твърде бавно и „къщичката“ им си оставаше почти празна. Получили бяха оскъдни фрагменти от сателитни снимки, някой и друг случаен кадър от заводски платформи и нищо от въздуха. Метеорологичен монитор, геосинхронизиран спрямо Хаваите, беше проявил периферен интерес във вид на снимки под кос ъгъл, когато „Гордостта на Хоркан“ се бе пльоснал в Тихия океан, а военните системи на Ръба бяха засекли неоторизираното навлизане, когато корабът бил още във външните слоеве на атмосферата, но бяха прекратили прякото наблюдение, след като бяха получили сводка от КОЛИН. „Гордостта на Хоркан“ бил изхвърлил реактора си като част от аварийните протоколи при навлизане в земната атмосфера, нямал оръжия и траекторията му сочела, че ще падне в океана, без да нанесе материални щети и да доведе до човешки жертви. Един от военните сателити проследил кораба, за да се увери, че траекторията му е точно такава, каквато казали от КОЛИН, след което подновил наблюдението си на придвижващите се в Невада войски.

Нищо в наличния аудио-визуален материал не говореше за спасителна операция, задействана преди пристигането на бреговите екипи. Ничий обектив не беше уловил и самотна фигура, която се хвърля в океана. Нищо от получените материали не водеше към окончателни заключения и дори огромното увеличение на най-модерните оптични системи не ги насочваше към нищо полезно.

Предстоеше им лов, а не знаеха откъде да започнат.

В хотела Севги седна да хапне с Нортън, макар че нито й се ядеше, нито й се говореше. Романтичното приглушено осветление в ресторанта я изнервяше. Синаптикът окончателно я беше изоставил.

— Какво мислиш за всичко това? — попита Нортън, докато тя ровеше апатично салатата с октопод.

— А ти как мислиш?