Вихърът на Жътваря

Пробуждащият миг очаква всички ни
на някой праг или където пътят ни възвива,
ако животът е изтръгнат, искри като мушици
през този къс от време, засиял
като лъча на слънце над вода, ще се слепим
като трошица малка, прошарена от страхове,
и ще се стрелнем през лъча със всичко,
което изведнъж е скъпо, сегашното ще се погълне,
ще се превърне „аз“ в неумолима тежест
на този ден, където пътят ни възвива
и идва всепробуждащият миг.

Зимни размисли

Корара от Дрийн

Изкачването към върха започваше оттам, където свършваше построеният от ледериите път. Реката бучеше с несекващия си рев на петнадесет крачки вляво от тях, грубо оформените камъни на пътната настилка изведнъж изчезнаха под чернокаменната стръмнина в подножието на огромна морена. Изкоренени дървеса протягаха кривите си ръце нагоре по каменистия сипей, щръкнали крайници, от които висяха влажни коренища с капеща от белите власинки кална вода. Ивици гора пълзяха нагоре по планинския склон на север, от другата страна на реката, проядените канари покрай брега на пенливия бързей оттатък бяха обрасли с дебел мъх. Отсрещният склон предлагаше суров контраст — бе прошарен с цепнатини, начупен, издълбан и гол. Сенки чертаеха странни фигури от линии и ъгли в нацепените скали. А по самата пътека тук-там бяха всечени широки изтъркани стъпала, разядени от вода и столетни дири.

Серен Педак бе убедена, че някога целият този склон е бил обхванат от град, вертикална крепост, всечена в скалата. Погледът й успяваше да различи очертания, за които си мислеше, че трябва да са големи зейнали амбразури и навярно фрагменти от издатини на скални тераси високо горе, потънали в гъсти мъгли. Но нещо — нещо огромно, ужасно в своята чудовищност — се беше стоварило върху целия планински хълм, заличило беше повечето от града с един-единствен удар. Серен почти можеше да различи очертанията на този сблъсък и при все това сред сипеите натрошени отломки, осеяли разбитите склонове, единственият видим камък бе от самата планина.

Стояха в подножието на пътеката. Серен гледаше как безжизнените очи на Тайст Андий бавно обхождат нагоре.

— Е? — попита тя.

Силхас Руин поклати глава.

— Не е от моя народ. К’Чаин Че’Малле.

— Жертва на ваша война?

Той я изгледа, сякаш за да прецени чувството, стоящо зад въпроса й, после отвърна:

— Повечето планини, от които К’Чаин Че’Малле изсичаха своите небесни цитадели, сега са под вълните, наводнени след рухването на Омтоуз Феллак. Градовете са всечени в камъка, макар че само в най-ранните си варианти са както ги виждате тук — открити на въздуха, вместо заровени в безформената скала.

— План, предполагащ внезапно възникнала нужда от самозащита.

Той кимна.

Феар Сенгар ги беше подминал и вече започваше да се изкачва. Удинаас и Кетъл го последваха. Серен се беше наложила в настояването си да оставят конете. На една поляна вдясно от тях стояха четири изоставени фургона, покрити с платнища. Ясно беше, че возилата няма да се справят с изкачването — единственият им транспорт оттук насетне беше пеш. Колкото до грамадата от оръжия и броня, които бяха карали търговците на роби, или щяха да останат струпани тук в очакване на екип, който да ги извлече, или робите щяха да се натоварят с тях като мулета.

— Точно това преминаване никога не съм го правила — каза Серен, — макар да съм гледала този склон отдалече. Мисля, че още тогава видях следите от изсичане. Попитах Хул Бедикт за това, но той не пожела да ми каже нищо. Мисля обаче, че в един момент пътеката ни повежда навътре.

— Магията, унищожила този град, е страховита — каза Силхас Руин.

— Навярно някаква естествена сила…

— Не, Аквитор. Старвалд Демелайн. Унищожението е било дело на дракони. Елейнт, от чистата кръв. Поне дузина. Действали са в съюз, съчетано изригване на лабиринтите им. Необичайно — добави той.

— Кое?

— Такъв голям съюз, първо. Също така величината на гнева им. Чудя се какво ли престъпление са извършили К’Чаин Че’Малле, за да заслужат такава разплата.

— Аз знам отговора на това — достигна до тях съскав шепот отзад и Серен се обърна, и примижа към присвития там безплътен дух.

— Уидър. Чудех се, къде си отишъл.

— Странствания в сърцевината на камъка, Серен Педак. В замръзналата кръв. Какво е било престъплението им ли се чудиш, Силхас Руин? Ами, не по-малко от сигурната анихилация на цялото съществувание. След като ги е очаквало изчезване, тогава и всичко друго е трябвало да умре. Отчаяние или зъл инат? Навярно нито едното, нито другото, навярно ужасна злополука, това нанасяне на рана в самия център на всичко. Но какво ни интересува нас? Дотогава всички ще сме прах. Безразлична. Безчувствена.